ДРУМНИКЪТ ИЗ ТИХИТЕ ВСЕЛЕНИ

... сурото небе се грочи, облаците мъкнат плочи,

върху туфи змийска хурка вятърът шупурка.

Щом зарохоли дъждецът, млъкна в сумрака щурецът,

бухалът: – Ухуу-у! – избуха в тишината глуха.

Сякаш че от златна делва! – блага тишина се стелна,

мракът с дрипави парцали кротко ме погали.

Под Луната – жълта кукла, бързото поточе рукна,

дипли вейнаха – и гриви, гърбавите иви.

Край мъхнатото кайначе гладно жабче взе да плаче,

вирнаха стрели и пики мокрите тръстики.

Друмниче без дом и стряха, всички живинки заспаха! –

накъде без мен си тръгнал, сиротинка кръгла?

Мигар свърза двата края? – твоят Път лети в Безкрая,

на добър ти път от мене! – в звездните Вселени.