Заедно се скрихме от тежките капки есенен дъжд, ангелът в сърцето разпери крила и покри ни с плащът на нощта. Неизречена дума тихо се таеше в погледа, разлистваше страниците от албума на спомена. Ритъмът, с който дъждът барабани по сивия асфалт ми напомня как бях те нарекъл в съня си. Тихичко си тананикаме старата песен, нали? Тихичко, вече омръзналата, все съща песен. Текстът няма значение, думата няма точно определение, защо тогава предизвика твоето искренно удивление?