Думата заради която помним

Стрелките на часовника потракваха ритмично. Само те напомняха, че времето не е спряло в действителност. Само така й се струваше. Болката от премълчаното я настигаше, завихри се около тялото й и я стисна за гърдите. Искаше да крещи, да плаче, но когато отвори уста се отрони само един безгласен, но ужасно болезнен вик. Вик на отчаяние. Тази едничка дума беше предизвикала буря в иначе не толкова крехката душевност на едно желязно момиче.

Не, че беше непоколебима само се държеше като такава. Това показваше пред другите. Нямаше право да се разпада пред никого. Баба й така я беше учила- „Никога на колене, Каяна! Жените от рода ни никога не плачат, ставай дете! „ И сега всеки път когато ѝ се плачеше тя просто поемаше дъх , а строгият глас и думите на баба Спаска ехтяха в мислите й. Именно те я тласкаха напред. Ако не беше баба ѝ , Кая отдавна да е рухнала. Още на седемнадесет остана сама , беше отгледана от старата. Родителите си не познаваше, а нямаше и особено желание след толкова години. Бяха я захвърлили на село и не се и обаждаха. Били в чужбина, уж да пращат пари обаче така и не се случи. През детството си беше отнесла много подигравки за дрехите и вещите си от другите деца. Баба Спаска нямаше големи възможности, пенсията ѝ стигаше само за храна и дърва. От там идваше и сегашният комплекс на Кая да носи само маркови дрехи и да се старае да печели достатъчно за вещи. Много вещи, все лъскави, модерни, непотребни.

Хората използваше дори по-добре от вещите. Така се беше вглъбила в подигравките на останалите, че сега извикаше ли одобрението у друг самочувствието ѝ се хранеше. Естествено фалшиво и опасно, но нея не я беше грижа. Тя живееше за себе си. Обаче в живота ѝ преди няколко години се появи един мъж , Тодор. Той някак успяваше да прозре зад Желязната лейди и да вади малко по малко истината наяве, болките и скритите тревоги на момичето. За краткият сблъсък на пътищата им, беше успял да я разклати. Обаче и той изчезна както се появи, без да каже нищо. Днес на вратата на малкият бутиков апартамент в центъра на София някой почука и я изтръгна от мислите ѝ. Отначало Каяна се направи на разсеяна, сигурно пак онзи досаден домоуправител , Тончо за таксите. Обаче почукването прерасна в блъскане. Тъкмо набра скорост и отвори вратата със замах готова да му даде урок , когато го видя на прага. Топлите му кафяви очи я гледаха развеселено, а неините сини и студени за миг се затвориха. Премигна , една секунда се изниза, а така дълга и болезнена. Беше истина.

-Тодор? -мекият ѝ глас излезе тих шепот.

-Здравей, малчо!-това беше, заради това помнеше всичко, помнеше себе си. Това малчо я приземяваше и я връщаше в Джелепско, родопското село от което идваше. Върна я при баба Спаска, при аромата на познатите филии с чубрица. В началното училище и подигравките на децата. Върна я обаче и при любимите ѝ дълги разходки сред красивите гори. Сред гледките който я подтикнаха да замине да работи, за да се изучи да постигне това за което мислеше, че е мечтала.

Двамата се гледаха тъжно и дълго. Той пред прага на един фалшив дом, а тя изправена пред най-страшният си кошмар, нейното пробуждане. Стрелките на часовника затракаха, времето се настани удобно на един стол в трапезарията и зачака миналото да се завихри около момичето , припомняйки му коя е и откъде е тръгнала. Това “малчо”, беше едничката останала истина в живота ѝ. Обращението му я пречупи и накара стъклените кули на замъка в който си въобразяваше, че живее и притежава да рухнат. Така лесно се пукнаха, че чак ѝ беше трудно да си спомни реално ли беше, тя още ли живееше тук или се беше върнала обратно на село? А тези дрехи, тези парцали я задушаваха. Сякаш беше надянала някой корсет стегнал я до посиняване. Тя осъзнаваше, че се превива и стене без глас. Тодор приклекна и се взря в очите ѝ.

-Виж какво може да стори една дума, Кая. Може да те върна там откъдето си тръгнала! 

Думите му отекнаха в главата ѝ, като грозно напомняне за едно прашно детство и замъглени идеали. В търсене на по-добро се беше превърнала в най-дребната версия на себе си. Жалко малко момиченце скрито зад маската на голяма и самоуверена жена. Загубила пътя и псоката. 

Времето си чаткаше със стрелките и отмерваше минутите. Завърза една стара нишка за нова и продължи да се ниже. Надежда имаше, още не беше късно. Точно затова завръзваше миналото и го оплиташе в думи, спомени, миризми. За да ни напомня забравени уроци.