Душата и Тъгата в "Откровения"
Събуждам се... едва е четири... абстиненция,
в миг липса странна бодва ме в нощта,
опипвам се – изглежда, че съм целия,
все пак съзнавам – литнала е... моята Душа.
Ужасен страх пристяга в клещи тялото,
къде, кога и с кой ли тръгнала е тя?
Светът не знае, ще се спъне във мъглата,
която души ни след раните от любовта.
Припомням си – обича тя морето,
ще плува с непокорните русалки, вълните
нежно ще погали в прилива, с небето
ще се слее във дъга,
рисувана на вятъра с боите!
Не я откривам – дали пък не в гората
- ще пие
на сърната от сълзите,
на люляка ще сети
аромата?
А може би ще къса детелини, ще мечтае
с одеждата на пролетта до мен да шета!
Отново нямане... и буцата е в гърлото,
с надежда послешна завръщам се във стаята,
и чудно,но...екрана свети вече - в синьото,
а някой май намигва ми в тъмата.
Поглеждам я със укор... но защо
пък тя ми се усмихва дяволито:
Аз спътница съм твоя - не съпругата,
да позабърша на живота наш поисках сивото,
и чатих тайно в “Откровения”... с Тъгата!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ангел Колев Всички права запазени
