Душата ни
Тези тъжни руини,
които някой
някога
е построил,
а друг
след него разрушил
не ме привличат.
Стоунхендж и Картаген,
и Колизеума и Партенона...
Нечия чужда история е това,
и друга кръв
тук е била проливана,
загивали са синове и дъщери,
бащи са отмъщавали,
а майки са се вайкали.
И белите им дрехи
и косите бели
вятър друг ветрял е.
Черните забрадки,
дрехи черни:
майките ми са били почерняни
сред планините български,
ала душата им - по-светла
и от слънцето по пладне
ни е пазила.
Тя пази мен и днес.
Ще ме изпрати,
щом редът мой дойде.
И вас ще пази - следващите, идните.
Не я забравяйте - тази душа,
насилвана и поругавана,
но - оцеляла,
всичко изтърпяла,
тя продължава днес
да ражда.
Душата ни е светла рана,
първо е причастие,
свещ в мрака тя е -
на сбогуване.
Душата ни е...
Не ме вълнуват
тези грандиозни замъци -
съкровища от чужда мъка
и страдания.
Сред планините български
душата ми е у дома.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петър Димитров Всички права запазени
