Душата ми...
Душата ми навярно е вълчица
и скита се сега сред пустошта,
тя вие тихомълком през нощта
и иска да намери свойта пролет...
Една лети като бездомна птица,
посърнала от празна самота,
стреми се къмто своята страна,
но дълъг ще е още този полет...
Прегърбена е, сбръчкана старица
от глупост и житейска тегота,
тя броди изморена по света
и търси път широк, просторен, нов...
Жадува тя за своята любов,
за трайна, дълга, вечна свобода
от дребни хора с плиткава душа,
разглеждащи света зад своя плет...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Богдан Вълков Всички права запазени
