Душата ми, оглозгана до кости,
или поне това, което е останало от нея,
отдавна е затворена за гости.
И в нея обич вече не вирее.
 

Безпочвени са всякакви старания,
едва ли скоро нещо в нея може да поникне.
Не ме вълнува нищо и без колебания
си тръгвам даже там, където най ме викат.
 

Тя, болката, минавала със времето
и казват хората, че слънце пак изгрява.
Но само аз си знам как мъкна бремето,
и моля да забравя, да забравя, да забравя.
 

В душата ми затворена с вериги вплетени
под наем стаи вече аз не давам,
едва когато някой ме превърне във прочетена,
ще му оставя ключ и нека да остава.
Р.Братанова