Душата ми полази
Душата ми полази, а забрави,
че любовта е огън, що гори...
след тебе само пепел ми остана,
а въглени - в гърдите ми.
Но вече мина много дълго време.
И ето че било, какво било.
Не може в шепите да ни поеме
(била любов) в едно крило.
Така със времето и аз пораснах
или, навярно, просто остарях.
Тъй както тебе те обичах някога,
след тебе исках, ала не успях.
Не можех, трудно беше да повярвам ,
че може друг в едно сърце
да ме долюби и вече не очаквах
да бъда полет в две криле.
Перцето няма устрем и посока.
Накъдето вятър го отвей -
полита, после ляга на земята,
сънува песен, но не пей...
От полетите сини на крилата
останаха ми синините.
По глезените кръв, а във душата -
песните на чучулигите.
Проходих с вярата в доброто
и твърдо стъпвам по земята.
Но, тъжно и само, сърцето
сънува полетите на душата.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
