Душата мъртво е море
Като сън, останал без следа,
Душата ми в ледове се скова.
Не чака ни прошка, ни спасение,
това е послеслов за бъдещето – откровение.
Горчи една сълза и по бузите се стича,
като скитникът в нощта, написал своя притча:
имало едно време, едно... момиче,
което не знаело как се обича...
и в една забравена игра...
заживели щастливо във вечността...
Какво повече да искаме от любовта?!
Живеем във вечните ù миражи сега.
Тъмна нощ и мрачен ден,
в отживелици животът е пред мен.
Душата мъртво е море -
песен на едно умиращо сърце.
И тези думи недовършени
критиците отдавна са завършили.
Сега променям словореда,
нека знае светът ми за тази повреда...
***
Алхимикът в мен говори, друже мой,
и този мой портрет сега е само твой.
Нима откакто сме въвлечени
в миналото на дните предишни,
стават думите по-чисти, но и по-излишни.
Миналото прави ярък тъмния предмет,
но аз виня очите си сега.
Те никога не разобличиха моя завет,
но вината им съвсем не е в това.
И как те лъжех, като писах там:
“Не мога да обичам аз по-силно!”
Не допусках, че без този плам
ще ми бъде два пъти по-трудно.
Безсилна съм пред времето сега,
уверена съм само в днешния ми ден.
А умората ме кара да не спя,
но ти отново си далеч от мен.
Душата мъртво е море
и бъдещето е така далечно,
за възрастен аз взех едно ‘дете’
и обикнах го сърдечно.
Когато имах времето пред мен,
то беше разколебано в клетви и съмнения.
Сега черна нощ е моят ден
и глъхнат всичките стремления.
Любовта е като детето – ще расте,
звезда ще бъде в бродещия мрак.
Но това далече обич не е,
а само буря в греещ знак.
Виновна съм,
грехът ми е безмерен!
Вини ме дори и моята вина.
Исках някой, тъй искрен и нежен,
че да мога с усмивка да заспя.
И сега само така ми се струва или
в моя стих веч обич не съществува?!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Соня Всички права запазени
