...душата си огледа в тъмното
Износила палтото на съдбата
тъй скиташ прашна и унила,
подвила крак, а нейде под полата
една любов болезнено се скрила.
Едва ли си приседнала за отдих
на тоя камък в зъзнещата зима,
не спиш ли, чакаш нечий повик,
но той отдавна покрай теб отмина.
Засвири марш, запяха в траур птици,
небе се сви на топка, като чума
и в черното се заклатушкаха зеници,
а устните белееха, без думи.
Един керван повлече се по стръмното
и разни хора гъгнеха, че стъмва,
а ти душата си огледа в тъмното
и гола я видя ...за всичко мъртва.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Николина Милева Всички права запазени
