На хората им стана някак жално
и никнеха около мене като гъби...
"За него ли скърбиш така печално?
Развъдник на бълхи с два реда зъби.." 
повтаряха ми те, като че ли
след думите им ще ми стане някак леко.
Тревогата навярно си личи,
щом беше я надушил от далеко...
А той ме гледаше с маслинови очи,
изпълнени със обич и покорство.
И сякаш искаше мига да задържи,
с цената на неистово упорство.
Бе чул навярно в моето сърце
как гонгът на раздялата удари.
И бе усетил в моите ръце
огньовете на дружбата ни стара...
Той бе разбрал обета, който аз
безгласно му оставих във целувка,
повярвала в приятелство без фарс,
и без условия, лъжи или преструвки.
Повярвала в две кучешки очи,
които всъщност мен, човека, притежаваха.
Които ме избраха и опитомиха.
И в мъката си пак ме обожаваха...
До днес е пред очите ми така –
на топка свит връз одеялцето си миризливо.
Със поглед дето чака на вратата...
И милва го тъгата с длан бодлива.
Понякога е писано така –
да се разделят пътища, души да се раздират.
Но, вярвам, щом ни води любовта,
тя пътищата нейде пак събира.