Две съседни селца
Две съседни селца
След няколко завоя, там – на юг,
е родното селце на моя татко.
Разказвал ми е как е раснал тук,
за детството си – тягостно и кратко.
Как носил е със стомните вода,
добитък чужд наоколо е пасъл
и все е нямал време за игра
със саби или щитове препасан.
В онези трудни, гладни времена,
притискала ги страшна немотия.
Баща му бил далече – на война,
а тук навред и кал, и беднотия...
Сега е друго, селото лежи
встрани от пътя – пътят първокласен,
но глухо е, не е като преди,
животът в него сив е и неясен.
Крадци минават честичко от там
и взимат си каквото им хареса
от някой дам, навес или таван
на двама старци и на два-три песа...
А хората са в лъскавия град,
прострян наблизо. Други са далече.
Покойниците – в гробище лежат,
в което никой не отива вече,
защото сред дълбоките треви –
естествена и евтина ограда,
отдавна само вятърът шуми
и няма кой за мъртвите да страда.
Летят по пътя лъскави коли
и всеки гони свои си задачи...
Щом дойда тука – знам – ще ме боли
и тихичко душата ми ще плаче.
Ей там, отсреща – село бастион,
с палати пъстри – собствени затвори.
Тук всяка стряха струва по милион
и тихо е в зелените им двори.
Във всеки дом – готвачи и слуги,
алеи, пейки... Няма тук обори.
За приемите канят се жени –
съвремие под родните простори.
Дали пък не от хора без души
привнесеният лукс е обитаван,
които като хищници-орли
го пазят, да е с нищо несмущаван...
Села съседни, нашенски села –
оазиси в красивата природа,
на изгрева и залеза врата
със къщите на хора – от народа.
Ирония към нечии съдби,
загадка дива – двойствена надменност –
какво необичайно предстои
и колко са обречени на бедност...
Животът продължава, но е сляп.
Жигосва той ту в нощите – ту в дните.
А аз ще го напусна този свят,
изгубя ли за залеза очите...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Росен Гъдев Всички права запазени
