Две тъжни луни
Отново ще се скрия, извинявай. Не си виновен, аз си го реших. Не се чуди, не се и обвинявай, просто имам нужда, разбери. Недей много да ми липсваш, не мога постоянно да те чакам.. Ще накарам и сърцето си насила да те поостави някак си. Поне за ден, за два, за седмица, не искам да съм ти позната.. Искам да разтворя златните си дневници и да те разкажа на Луната. Когато ми е тъжно, винаги я има. Поглеждам я и тя ме приютява. В синия си дом на чаша вино, за нейното небе да ми разправя. Гизди се за него всяка нощ и го чака да се стъмни, за да го посрещне. В скута ù от звездно-сив разкош да я целуне и уморено да полегне. Заспива, с пръсти във коситеù, заспива, с мириса на нея, и тя заспива, лежейки на гърдите му, и се надява слънцето да не изгрее. Но то изгрява и отново ги разделя.. Събуждат се далеч един от друг, Тя - прозрачна, а той без нея ще гърми за да може да го чуе. И така с Луната стаени в небосклона роним си звезди от липсване... а те ти падат нейде над балкона, за да си ме пожелаеш, ако искаш.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Велчева Всички права запазени
