Дневникът на (НЕ!)беладжията - 31
Юни приключи. Започнаха жегите.
Днес е неделя и, ако намерите
празно место до басейна за двама,
значи с късмет ви е раждала мама.
С бански в торбата и кърпа хавлиена
с моята Таня сме тръгнали ние
на Панчаревския плаж да отиваме.
Първо с метрото, а после ловиме
и автобус единица от Слатина.
Пълен е винаги и обезателно
пътници нови се качват на спирките.
Тези, които са свикнали, свиркат си,
даже и място да няма за сядане.
Аз съм я гушнал, че може да падне,
ако набие спирачки шофьора.
Ех, че задушно е с толкова хора!
На неудобството краят му вижда се.
Плажа зад банята зърнали, слизаме
и на опашка пред касата чакаме.
Даже и бебе довели са. Плаче
и се извърта тревожно в количката.
- Нека да мине жената, че всички
няма защо да изчаква с детето! -
Таня намесва се. - Не е прието!
Целият строй подчинява се дружно.
За благодарност един теменужен
поглед ѝ дава жената щастлива.
Взел съм билети и с нея отиваме
във съблекалнята, после под душа.
Мъж със момченце, което не слуша
и с подлютени очи от сапуна е,
ред въдворява: - Брадичката вдигна ли?
Ето, готово, а ти ми се глезиш.
Майка си можеш ли сам да намериш?
Тичай при нея, не влизай в басейна.
Радост чете се в очичките грейнали,
аз проследявам със поглед детето.
То подминава шезлонгите, ето
че към басейна с деца се насочва.
Шумната глъчка, отдавна започнала,
като магнит малчугана привлича.
Той се засилва встрани и със тичане
скача при другите в детската врява.
Таня до мен е. От страх изпищява,
сякаш предчувства какво ще се случи.
Търси го с поглед, додето научи,
че е станало с детенцето нещо.
Външен спасител със свирката вещо
свири и вече претърсва водата.
Струпват се хора, сред тях и жената,
сигурно майката на малчугана.
Пущам ръката на Таничка, схванал,
че инцидентът изисква намеса.
Някой пред себе си рязко отмествам
и под водата детето откривам.
Свлякло се, то не изглежда на живо.
Бързо прегръщам го и го издигам.
Таткото в ужас до мене пристига
и се захваща с изкуствено дишане.
- Май и вода си нагълтал, ти сине! -
рязко и бързо гърдите натиска.
Аз да помогна със нещичко искам
и съм щастлив, след водата изхвърлена.
Таня през сълзи към мене се хвърля
и ме е стиснала, сякаш ще бягам.
Малкият, вече съвзел се, протяга
в слабост ръце да прегърне баща си.
Майката плаче, навярно от щастие
и ме издирва със поглед сред другите.
- Той беладжия е! Твоя - заслугата
бързо спасено да бъде детето ми.
Спомени - жива река - в мен потекоха
за отлетялите детски години.
Сякаш на филмова лента премина
как и на мен беладжия ми викаха.
С грозното прозвище тъй и не свикнах.
После отпускаме се във водата.
Сложила шапка от лен на главата,
Таня на слънцето с мен се препича.
Млада е нашата обич и срича
още житейските важни поуки,
но съм щастлив, че сме двамата тука.
Свърши и тази година учебна.
- Ти сладолед ще ядеш ли? - погледна
мойто момиче и тръгна да вземе.
Утре отивам на село. Обзема ме
мъка, че тя във града ще остане.
Искам да дойде със мен на бостана,
за да усети как сладки са дините.
- Митенце, ето! Ти да не заспиваше?
Бързо изяж го, почти разтопен е.
Тя сладоледа подава на мене,
аз пък за първи път сякаш я виждам.
Колко е стройна! Навярно завиждат
другите буйни момчета, заглеждат я.
Аз, заслепен от страстта, се навеждам
и я целувам по голото рамо.
- Много си хубава! - казвам ѝ само.
После отново на рейса се качваме.
Лято, какво ли от теб да очакваме?
Следва:....
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
