Плаче, жално стене вън на двора
сам-самичка старата бреза,
пръска пълни шепи бясна хала
сняг по заскрежените стъкла.
Нейде в тъмнината грозно хлопа
някоя открехната врата.
Във комина свири, фъфли – охка
нечия измръзнала душа.
И снегът хрупти изпод краката
вън на някой пътник закъснял.
Ти, апостоле на свободата,
ли си, или съм се припознал?
Не, бих те по гордата осанка,
дяконе, аз всякога познал.
Буден съм, очи не лепнат в дрямка,
нито пък във сладък сън заспал.
Днеска над света се шири зима
люта в непрогледна тъмна нощ.
В нея всичко мило, чисто – свято
е опорочено за пари.
Във зловещото човешко блато
връх са подлост, алчност и лъжи.
Здраво сме залостели вратите
днеска ний на нашите сърца.
Поривите чисти на душите
угасихме с ледена вода!
Дяконе, прости, забравили сме
ний героите в днешния ни ден.
Страстно тачим идолите чужди –
на Мамона демонския блен!
Но де е днес чистата и свята
твоя, дяконе, република,
де ги правдата и свободата
и тоз де за другите да мре?
Зима е и сняг, мъгли – зловония
са покрили майката земя.
Бедната, нещастна България
тъне тя във мраз и суета!
В тези страшни зимни дни студени
да речем се скъсал язовир
и водите ледни са залели
някое си село най – подир.
Ще настане страшна суматоха,
всеки пак ще всекиго вини,
никой няма да поеме тука
отговорност, да се обвени.
Но пък патриотите са много
все от кол събрани и въже,
де са майка, брат – баща продали,
все юнаци – „доблестни” мъже.
И природата на тях им крива,
че е суша или пък вали.
Хвърлят камъни във чужда нива –
крият си вината зад лъжи!
Че не спастрихме идеите ти,
дяконе, прости, прости – прости!...
8.02.2012 г.
гр. Куклен
© Христо Оджаков Всички права запазени