… дъхът на едно есенно листо...
Ще те мълча. Дъбрава – изгубила листата си.
Гласът ѝ е бодлив. Ще капне – оранжев клей – от чакане.
До стъпките ми – стъпки. Пият мътно.
Копитата ми са настръхнали. И хлътват.
Солта е мамеща. И хрупа тишината.
По остър пух вървя. Измамно лято.
Ще се превърна в храст. И във чаири.
Калпака ти ще приютя.
На стадото след дългото намиране.
И няма ще теша безсънната си горест.
Закърпената нежност – акула ще разпори.
Сам връзвай, в изнемога, мерака си разпопен,
и глух и безприютен – вратата ми разхлопай.
Над тая птича бездна дъхът ми да политне.
Разхлопай ми сърцето – самин, обични скитнико.
Нататък ще съм биле – което те убива.
Катранена, отровна – но само с тебе жива.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Георгиева Всички права запазени
