Мрак, буреносни облаци в нощта.

Душата се вие над гмежта.

Лети високо тя над небесата

Рее се в космичната безтегловност

Със звездния дъжд в грациозност

Мозъкът се взира в тъмнината

Не способен да съзре над небесата

Из ведро дъждът се лее

А за любов мозъкът копнее.

Плаши се от самото себе си окото,

Защото отражението видя в стъклото

Потоп от сълзи излиза от него

А лицето като смъртник бледо.

Една сълза капна върху сърцето.

Диастола, систола, диастола, систола винцето

Кърваво се вихри във водовъртеж

Този дъжд или онзи дъжд, един световъртеж

На този дъждовен кръговрат

Дори философът Сократ

Смирен се поклонил

На вечността се покорил

Дъжд – една стихия

Тяло – цяла килия

Този кръговрат

поражда обрат

Дъжд в нощта

За обич молба

Непрекъсващ поход на вечността

В търсене на любовта

Душата не спира своя поход

а мозъкът пък своя ропот

окото продължава сълзи да пролива,

а сърцето пък обич да излива.

Дъжд пороен

писък в нощта много вековен

страх - ,,Аз ли съм виновен?'',

че от жарта на любовта съм изгорен?

Дъжд в нощта

Зов към вечността

Вяра в нежността

Привързаност към глупостта

Зовяща се даряваща живот обич

Или

Отнемащ надеждата смъртоносен бич

Дъжд в нощта

Молебен срещу скръбта