Като цикъл

от домино

си е живота

не ти пука

и всичко си стои

наредено,

подредено,

спретнато,

запуква ти

нещо трепва 

в атмосферата

и доминото

се разпада.

Седя си

на пейката аз

и си го мисля

с голямата рошава

поболяла се 

от осъзнатост глава,

а деца щъкат около мен, 

безумно, наивно

ме вглеждат

и играят

без да се правят...

И ме озарява

проникновението мен

в нежен плен

на детско упование,

колко неграмотен

за чудото наречено ''Живот''

става човекът с годините,

вразумен и опетнен

понеже някой го научи,

че пакостта е грях

и той се вразуми,

за да може да му е по-чисто.

Имах детски кални ръчички

и бистри очички,

а сега ми останаха

бели ръце,

черна душа

и

 дълбок поглед...