Един Размисъл

            18.05.1984г.

Животът е море, което бушува.

Животът, е стихийна буря.

Животът – река е, дори.

Животът, е бесни вълни –

на радост,

на вяра,

на мъка,

на младост.

На младост –

вълна сладка.

На радост пък –

доста е кратка.

На мъка –

ех, горчи тази!

Но. вяра в живота,

остава на нази.

- Аз вярвам!

Защо да не вярвам?

Та, аз съм човек –

човек от нашия

двай'сети век...

И все си повтарм

на ум, като ек:

- Аз съм човек!

Аз съм човек!

Излиза фалшиво,

мойто четиво.

Но, питам се аз:

- Кой ли смелчага

със съвестта си.

ще кръстоса шпага

и ще каже през смях –

нямам никакъв грях?

Аз вярвам,

че има човеци добри –

те,

признание заслужават, дори.

Но,

има и “типове” мръсни,

които се измъкват тихо –

на пръсти...

Те, сухи във водата остават.

Те, на Сатаната

душата си продават.

Те –

с атомна бомба

Хирошима взривиха.

Те –

първи адска машина

откриха,

от хора сапун да прави.

Та,

мръсни са тези

“другари”.

- Не!

Стига ни вече една,

макар и Втора Световна Война –

та, трета натискат се пак...

Но ние крещим –

“не искаме Ад”!

Не искаме вече война!

Не искам и аз да умра!

Не искаме –

кой ли го иска ? –

Да чуе майка,

как жално писка

над трупче заровено,

нейде в пръстта...

- Не искаме вече война!

Не искаме –

обаче на запад

разни бизнесмени,

развяват своите

дебели кореми

и казват:

“ Не щете война?

Та, тя ни е нужна,

точно сега!

Хора много на земята –

тежко и е на душата,

трябва да се поизтрепем,

че да и олекне !”

- Леле,

мен като ми текне,

да ги слушам тез големи,

все от кол и въже

бизнесмени,

хващам химикалката

и пиша,

пиша ...

Искам тука

всичко да опиша.

Но,

какво ли веч да пиша?

Те,

магаретата знатни,

толкова са ни прозрачни,

че да пиша –

да не пиша ...

Чувам Рейгън пак въздиша,

че са му опрели

във “гръцмуля” шиша

и във бяс „предсмъртен”

вика:

“- И да щете –

да не щете...

Вий патрони

ще ядете !”

- Боже –

старецът проклет!

Що се не завре

зад някой плет,

ами все крещи

в неистова омая:

“- Аз светът

със своите
космически оръжия,

ще смая!”

Не, Господин президент –

не!

Това не ще да стане –

тебе ще покрием с “люти рани”,

ние „хората”,

ще те притиснем до стената

и помни “маймуно”,

ще ти счупиме главата!

Извинявайте –

езикът ми е остър!

Че е просто селски –

туй го знам.

Но, кажете –

може ли човешки

да се каже на “глиган”,

че си блъска “кухата” глава

в твърдия таван ?

Но,

защо ли президента

аз пред вас виня?

Той е просто мъничка пионка

в нечия ръка.

Не,

не е виновен само той,

а редица подлеци –

не безброй...

Просто

малко малцинство –

“рой оси”

в едно гнездо!

Ужас!

Като си помислиш само –

ние хората,

“титани”,

от „оси” да се боим!

Вярно –

жилят за беда

с доста лютите жила,

но ви питам:

- До, кога

 ще търпиме ний

това –

на планетата

земя,

двайсет-трийсет

бизнесмени,

снимани във пози

все засмени,

право да раздават,

пошла философия
да преподават?

Трябва ний от тях

да се отърсим –

сметка за делата им,

да им потърсим!

Аз казах, че вярвам.

Да, вярвам в живота –

в доброто и в хората

вярвам дори...

Единствено

в злото не вярвам –

в злото...

И в себе си!