Един въпрос
Музиката. Ритъма.
Бавно. Плавно. Грациозно.
Хората пляскат.
Смеят се.
Танци. Тялото им лети.
Душата тъжи.
Едно момче и две блестящи очи.
Не знам къде съм. А къде си ти?
Нощта е тиха. Мрачна и сама.
Студена. Разбита – търсеща стъклените парченца от своята душа.
Бавно, по-бавно усещам разтапянето на сърцето си.
Горещо. Горящо.
Пиша без да спирам. Думите просто преливат.
Ти и безкрайната усмивка, караща очите ми да парят.
Ти и пъстрите очи, спиращи дъха в мен.
Ти и топлите ръце, допълващи всяка частичка от тялото ми.
Чувам гласа ти. Но не те вижда.
Знам че си тука. Но не те чувствам.
Звездите – светят. А черното зад тях просто прелива от емоции.
Както вълната се разбива в скалите, така то разбива се в звездите.
И всичко засиява.
Небето свети. Красота.
Отново не знам къде съм. А къде си ти?
© Ан-мари Николова Всички права запазени