Единствен – твоят смях
Когато тръгнах през света,
всичко беше непознато.
Непознат дори греха,
с който бяхме като братя.
Когато всред жени се къпех
с любовни ласки и разгул,
кой ли с мен не се напъха –
чул и недочул.
Когато пиех и се биех
с ветровете на нощта,
мелниците скрито шиеха
ризата – да усмирят деня.
Когато в благородна ситуация
бях предаван от доверени,
разбрах каква сме еманация –
от кол и въже все доведени.
Когато опит трупах и летях
все по-ниско и низко,
дъното докоснах и разбрах,
че от всичко ми е писнало.
Няма смисъл да живея,
всичко изживях.
Все още ме държи на кея
единствен – твоят смях.
© Бойко Беров Всички права запазени