Една любов като река потече
Две тихи стъпки
стон пораждат
в безсилие и самота.
След болка
радост се процежда,
от радостта
пробужда се сълза.
Че колко време
вече чакам
пред тази
зинала врата
да се откриеш
и поемеш
протегнатата ми ръка.
И ето те,
стоиш пред мене -
къпят ни лъчи
от светлина,
а пътят е от нас поела
болезнетата самота.
Кому са нужни
тука речи?
Без глас
душите ни трептят.
Една любов
като река потече,
щом с тебе
сляхме си дъхът.
Светът ни чака
да го преоткрием,
разгърнал
свойта красота,
по пътищата му ще минем,
топлени от радостта.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Росица Петрова Всички права запазени
