Една любов като река потече
Две тихи стъпки
стон пораждат
в безсилие и самота.
След болка
радост се процежда,
от радостта
пробужда се сълза.
Че колко време
вече чакам
пред тази
зинала врата
да се откриеш
и поемеш
протегнатата ми ръка.
И ето те,
стоиш пред мене -
къпят ни лъчи
от светлина,
а пътят е от нас поела
болезнетата самота.
Кому са нужни
тука речи?
Без глас
душите ни трептят.
Една любов
като река потече,
щом с тебе
сляхме си дъхът.
Светът ни чака
да го преоткрием,
разгърнал
свойта красота,
по пътищата му ще минем,
топлени от радостта.
© Росица Петрова All rights reserved.
