Беше вечер - три и тридесет и една.
Пролетен вятър вееше от прозореца отворен,
аз пишех книгата си последна
и въздишах по един спомен.
Падащи звезди разцепват мрака,
пердетата като вълни се вдигат.
Мъждукаща светлина проблясва от настолната лампа,
а гласовете на совите замират.
Малката пукнатина на падналата ваза
с паяжинката сребриста на бюрото.
Изпръсканите с мастило бели рози -
незабравими спомени от миналото.
Пред мен стои прашасалата книга
и старата мастилница.
Спомнях си за завързаната от теб интрига
и сълзите по всичките ми маски и лица.
Обичах те и те желаех,
ти го знаеше и ме мотаеше на малкия си пръст.
Всеки ден за теб мечтаех,
а ти ходеше с различни момичета не на моя "ръст".
Правех се, че за теб се радвам и ти се усмихвах,
но вътрешно плачех и черна кръв капеше от дълбоката ми рана,
цялата се разтапях и умирах,
за да бъда аз от теб избрана.
Ала ти ме смяташе за мъничката сладурана на своите съседи.
Не ме гледаше с любов, а с умиление.
Не вярваше, че нашата обич ще възтържествува и ще победи.
И продължаваше да се любуваш на другите момичета,
докато аз те чаках с нетърпение.
Сънувах сънища за теб и за момичетата ти щастливи.
Щом се събудех, кошмарът ставаше реалност,
а ти продължаваше да ми изреждаш думи безполезни,
изпълнени с баналност.
Получавах подкрепа от най-добрите ми приятелки,
получавам я и сега,
затова бъди си със своите изтривалки,
а аз нека съм сама.
"Няма повече да плача!" - обещах си тихичко на глас,
правя тук последна жертва
в този ден и този час.
Прокарах пръст по острието от жарава
и капчици потекоха върху бледия лист, изпълнен с тъмносиня болка.
Затаих дъх и изрекох клетвата си - да съм силна и да продължа,
докато кръвта се смесваше с мастилото.
© Далия Стефанова Всички права запазени
Посвещавам това стихотворение на едно много скъпо и специално за мен момиче и на нейната несподелена любовна история. Липсваш ми с всяка глътка въздух, която поемам!