Ти???
Пак ли си ти?
Какво пак гледаш,
какво пак искаш?
Какво пак търсиш,
отново потискам...

Звяр,
бог,
демон,
човек?
Търся,
сънувам,
живея...

Жив ли съм?
Какво знам,
дали съм със себе си мек,
суров може би?!
Не знам,
не знам,
не знам,
но почти съм сигурен...
Този път го следвам
сам...

------------------------------------

Затварям очи,
светлината тук силна е...
Тихо е пак,
белота,
в мойта глава,
започва сега...

Застанах усмихнат,
мирно изпънал се,
очите ми вперени напред,
нищото търсят,
в синева...

И в този момент отрязах свойта ръка,
назад с другата хвърлих я,
откъснах я,
в болка изчезнаха всички слова,
о да...
животът има вкус сега,
свобода,
отрязах своята лява ръка.

Хвърлих я назад,
на кучета,
глутница грозна,
псета,
чудовища бесни,
слюнки потекли смесват се с кръв,
о да,
миг на светлина,
чистота,
и в екстаза унесъл се
чувах как ръфат,
гризат,
ръмжат,
нахвърлят се,
бият,
убиват се,
за плячката мръсна,
част от мен,
моята ръка,
засвирих си с уста...

и поех еднорък,
отрязал,
не,
откъснал,
своята ръка,
а те вече виеха,
напред понесени,
с вкусът на кръвта,
моята душа.

Клетката им стара вече не издържаше,
хвърлиха се бясно,
всеки за себе си,
по мен,
по моята плът,
кости и мускули,
моята коса.

Аз захилих се,
бясно оцъклил се,
и към тях жадно извърнах се,
прехапал езика си стръвно,
черната течност обливаше зъбите,
това е топлина.

А първият скочи към гърлото мое,
аз неговото с пръстите стиснах,
изкарах живота,
гръкляна,
пламъка,
вкусих мощта,
паднах назад,
захилен шептя.

Молитва?
Не,
о не,
не това,
нечленоразделна глупост,
псувня,
и смея се,
а те разкъсват ме
и ето че зъбите обхванаха шията,
прегърнах смъртта...

--------------------------------
... и пак ...
--------------------------------

Застанах усмихнат,
бавно обърнах се,
стиснал револвера,
черен,
зареден,
опрян в слепоочието мое,
на тротоара стоя...

Приятели стари,
гледат ме,
вятърът е нежен
и милва ги,
молят ме те,
да спра,
да помисля,
да хвана живота,
да потърся целта...

Аз само смея се,
пръстът ми леко гали спусъка,
като струни на бас китара,
хванал минорен акорд,
тъжен,
черен,
нисък и грозен,
безформен,
отронен,
пропадащ в пропастта,
ох как нуждаят се ушите ми
и мозъка
от тази музика,
муза,
фея,
песента без слова...

Запях,
гърлен глас,
изсъхнало гърло,
"Не искам да бъда сам",
те викаха,
приканваха,
молеха,
убеждаваха,
даваха обещания,
обичта,
много обич,
щастие,
надценени,
банални блага...

Аз на уста
с "но не мога и себе си да дам",
за моя и тяхна беда,
усещах прицела,
цевта,
у мойта глава,
те не помръдваха,
искаха,
но страх ги бе,
егоизъм?
Оооо да,
наистина,
струва си да прегърнеш смъртта,
дръпнах спусъка,
тъкмо сега...

------------------------------
... и пак ...
------------------------------

Сега съм на скалите,
треперещ и сам,
задъхан,
изкачвах се,
борех се
и стигнах върха,
покорих умората,
неудобството
и погледнах отгоре света...

Високо в нищото,
високо над бляна ми детски,
високо над капака от небе и облаци,
а вятърът студен,
блъсна ме в гърдите,
отново свобода...

Пролет е,
толкова красиво,
ооо, красиво...
Достатъчно!
Време е!
Заставам на ръба,
надолу отвесно е,
вкусих студа,
без капка ропот,
летя...

Не!
Не още,
скоро,
искам да вкуся,
последното дихание,
последното чувство,
ох вълнувам се,
момента идва,
хвърлям се надолу в пропастта,
падам,
падам,
ПАДАМ,
викащ,
от вятъра разкъсван,
надолу,
надолу,
надолу,
в болката,
в пъкъла,
да прегърна най-сетне
смъртта....

---------------------------
... и пак ....
---------------------------

И пак,
и пак,
и пак,
отново умирам,
болезнено губя кръв,
прострелвам се,
хвърлям се от урвата,
убивам себе си,
егоистична,
слаба постъпка,
но толкова сладка и истинска...

После пак в живота вкопчил се,
към него пропълзявам,
отново се връщам,
в желание пак да прегърна смъртта.

Толкова ли искам?
Просто една прегръдка,
но истинска,
ти не разбираш ли,
това за мен е смисълът,
това е всичко,
това е свобода...

И какво че нося толкова белези, грозни,
по моите ръце,
по бледите,
скрити под дънките крака,
аз пристрастен съм,
вечно я търся,
позволи ми да имам това,
позволи ми да прегърна
обичта,
любовта,
или както там както ѝ викате,
позволи ми да имам отново
смъртта...

И ако не стигам наистина до дъното,
ако събуждам те в уплах,
почти успял,
то нека раните въздуха хладен да гали,
продухва,
така чувствам се отново цял,
отново жив,
не съм овехтял,
затова излях в този стих,
това да си

демон,
небе,
Ад,
накрая разбрал,
причината,
жаждата,
безсилието,
допира,
извисяването мое,
върха,
абстиненцията...
О, да!
Събудих се, това осъзнал!

 
Аз болката търся,
до смъртта доближавам се,
така чувствам че живея,
всичко бих дал,
за още един път,
последен път...
И отново ще зная,
защо живея,
защо живях,
защо част съм от всичко,
от себе си,
намерил съм мястото,
покрит с белези,
но жив,
прегърнал смъртта
и оцелял!

Николай Цветинов (Meddle), 2008

Между Демони и Божества (XXVI)

КРАЙ