***

От рехавата същност на нещата

струи

еклектична, нахална, жертвоготовна,

размирна, осъждана, обсъждана,

но гола и бясна,

яростно препускаща

любов.

Самодоволно

се оглежда в огледалото

на живота – червей,

разяждащ обвивката ù,

разяждан от съмнения

и викащ: „Дръжте крадеца!”.

А любовта не се краде

като пай от общата участ

на дните;

тя се домогва, разплита, пресича

и пагубна се оставя

да пръхне на припек

с мушкато оглозгано

от жлъчната паст на хомота.

Хоботът на фалос –

изтънчена семенна нишка,

спирала на времето,

литнало с прилеп,

донос, от тавана увиснал,

поради зрелищност недостойна,

непристойно загазил във флирт

с изкорубена вагина.

Слънцето – кратер угаснал

в нестройната бликоч на нощите –

танцува с увиснали хълбоци

с ятото разгневени развратнички –

превратностите в душите на пасторите.

Стягат ги шапките.

И бездушието път си проправя

през тунела на мислите,

виещи стенеща лава

от покруса неистова.

Нищото ражда безделие,

талантът от ларва покарва

в дървото разлистено с ядки

жужаща бездарност.

Слепи сме – бели къртици почернени

в дупки да шават,

изпепелени от лутане,

жажда

и пърхаща слава.

Мразят се

победоносните мъки на изгрева

славен,

разбит от илюзии,

от кал замесен –

досущ като човешката глупост

заможна –

в сребро и бисери

постелята куха залага,

да легне клетникът,

окуцял от несгоди праведни:

да пие с бъклица

семената

на своето раждане.

Из "Стихотворения за мъдростта, селенията и чувството", 2007 г.