22.06.2009 г., 21:17 ч.
*** (ефимерно)
Истински вали за първи път.
Сякаш из ведро. Не спира.
Сняг не е. Не е и дъжд.
„Каквото” и да е - си няма име,
понеже рядко му се случва
така поройно да се стича,
а да мокри и да прави локви -
никога.
След края му – дъга?! Едва ли!
Лъчите са безсилни да го хванат.
Невидимост е. Няма капки.
Долавя се, когато си най-сам
и имаш нужда от докосване,
макар и ефимерно -
да не си самотен.
Като днес.
© Дора Павлова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Толкова е...невидимо въздействащо...Невероятно е!
-
Прекрасно е...
-
Намокри ме и прави локви, но никога не съм самотна!
Поздрав за това усещане! -
каквото и да вали тук...
до кости ме намокри...с обич, Дорче. -
Ние сме част от природната същност на нещата.
-
Това е и моето усещане за дъжда - неуловима свежест - за сетивата и духа. Прекрасен, невероятно вълшебен стих. И аз искам така ,.. но не става.
-
Оооо да!!!
Точно както обичам!
Чудесия си, Доре!* -
И при мен често вали така. Познато усещане.Прекрасно е. Просто прелест.
-
Ето това посвещение вече е ВЕЛИКОЛЕПНО! И не само защото е на Дора (тя го заслужава), а защото е прекрасно написано!
Дорич, завидях ти най-искрено и благородно!
Ако можех да поставя още една шестица и за посветителката! -
Нели, благодаря ти!
-
Посвещението ти заслужава аплодисменти, Нели!
-
Разпиляха се
старите перли
и посипаха пода с тъга,
на врата и увисна -
изтръпнала,
малка корда
от наниз с душа.
А крилата
безмълвно притиснаха
с няма болка,
пропитата с грях
бяла риза ,
самотно увиснала
дългокоса,
посипана с прах...
....всички литнаха,
Зевс ги повика
гракна ятото с бели крила
грациозно,
по женски
извиха
свойте жилави,
здрави тела
...само Тъмната
долу остана
вече светла и с къса коса
по полето изтръпнали,
в рани
крачат
нейните две ходила
...колко празно небето увисна
изведнъж
заваля без вода
само миг,
и за малко да плисне
наранената харпи- душа...
Дай ръцете си..
тук е различно,
откровено -
не само слова...
и дори да е
НЕпоетично:
вече смъртна си,
просто жена....
на Дора Павлова
(бивша Дарк ХАРПИ)
с уважение: неллнокиа -
Тук днес е сънчево!
Изпращам ти един златен лъч - да те погали вместо мен!
Каке*! -
Е те това вече наистина много ми хареса. Страхотен стих. Вали...
-
!!!
Дореее... -
Екстра! Чак няма за какво да се заям
Сега се усмихни, че не му е времето за сняг наистина. -
Днес няма да вали, ще има само дъга, леко докосване, полет и потъване в нечии очи. Просто слушах внимателно прогнозата за времето...в твоите очи!!! Усмивки за теб, Доре и слънчево време!!!
-
Позантата е убиец, Доре!
Капките дъжд в очите... сълзи ли са?
Питам си... -
...
-
Рядко му се случва. Затова е толкова мощно. Като земетръс. Но ни освобождава, миг преди експлозията. Нежно и деликатно казваш силни неща, Дорееее!
-
Страхотна емоция... страхотен стих!...
Но не си, не си сама!...
Докосвам те ефимерно и те обичам!*
Пак ще се върна тук!
Доренце!*** -
... удоволствие си!
Попих... каквото и да е... -
"Моето цвете е ефимерно - каза си малкият принц - и има само четири бодли, за да се защитава от целия свят! А аз го оставих съвсем самичко!"...из "Малкият принц".
Помогни да не сме самотни...Можеш!
Сърдечни поздрави за мъдрия стих! -
Много харесвам стиховете ти...
Потъвам в тях съвсем НЕефимерно...доста честичко...
Усещанията ти ме завладяват...
..ето сега се почувствах безплътна и самотна...
Прекрасно е, когато надникваш в света на другия... -
!*
-
Долавя се, когато си най-сам
и имаш нужда от докосване,
макар и ефимерно -
да не си самотен. Като днес.
Сам съм...Имам нужда...Долових го...
Поздрави и усмивки!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
