Ехо гороломно
Ехо гороломно
Реши ли Мракът отново да се влюби
(загубил туй що се не губи) –
кладе огньове в огнище прекадено
макар да знае – пак ще е студено.
Прегърнал до гърдите наръч
(с елови съчки да се сгрява)
Сърце ги разпознава – горестно ги полюлява
и песен пее (не приспивна)
– Елхице свидна, иди си, моя дивна,
Мракът в мен роди тогава –
иди си - дошло е време на забрава...
Огън стъква – търси трепетния пламък...
Огниво няма в мрачния си замък...
В тъмното със ловкост тъй завидна –
посяга към Искрата свидна
– под завивка от амнезия
(приспал за век с божествена поезия)
и драсва той единствен си светлик -
а го лизва с пламък “онзи лик”...
И кънти из ъглите безпаметният вик...
Ехо гороломно, дере сърцето му бездомно
Грабнал беше “тоя миг” – плячка – безпардонно
подмината от друг войник.
.......
Реши ли Мракът отново да обича
Бленува жажда - да бъде Светлина,
Сърцето си на късове посича –
Любовта уви! – Живее в Целостта...
Ренета Първанова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ренета Първанова Всички права запазени
