Екологична поема

 

Екологична поема

(поема)

 

1.    

Тревога!...

 

Сърцето ми е Вълнолом –

Стихии в него дирят Дом...

Не дава даже Миг покой

зловещият ревящ Прибой

от страшни Мисли, зли вълни́...

Отровно цвете в мен кълни́

и дири почва да вирей...

... Тревогата тревожно зрей...

 

Тревога!...

 

В гърдите яростно пълзи

и съска змия, а сълзи́

не идват в сухите очи!...

Тревога яростно бучи –

разнася грохота си див

над мен, над моят Свят красив

и Той се гърчи като змей...

... Тревогата тревожно зрей...

 

Тревога!...

 

Главата ми във огнен шлем

е в пъкъла на всеки ден...

Тревожен глас е в нея скрил

мильони тонове тротил

и може, може всеки Миг

критичната им маса с вик

обезумял да подлудей...

... Тревогата тревожно зрей!...

 

Тревога!...

 

И все напрегнат съм до край!...

Сърцето колко ще изтрай?...

Живея в клетка, а навън

Животът е кошмарен сън!...

За зло поличби от преди,

които помня от деди

все търся... Вярата не грей!...

... Тревога в мен тревожно зрей!...

 

2.

 

Тревога!...

 

Ах, черен суховей повя

и всичко свидно в нас отвя:

възторга ни по детски чист

като не нужен в есен лист!...

В зеници тъмни и в мечти

днес палав огън не трепти –

не ходим боси по роса́,

не вярваме във чудеса́...

 

Тревога!...

 

Не срещаме се с: „Добър ден”

и всеки в себе си вглъбен

забравя, че на този Свят –

човека за човек е брат...

Съседа да не знай съсед –

кога било е по-напред?..

... Тъй много да се отчуждим!...

–„Алиенация!” – ръмжим...

 

Тревога!...

 

Какво се промени така,

тревожно мисля си сега,

че във дебелите тела –

Душата ни надебеля?...

Но как Светът да разбереш –

за всичко искат днес във „кеш”:

за постове и за коли,

за къщи, вили и жени...

 

Тревога!...

 

Защо отпуснахме ръце?...

Защо отвърнахме лице?...

Защо решихме, че за нас

Ударил е победен час?...

... Светът разсечен е на две

и Фронт безмилостен реве –

от векове до наши дни

той има вечно две страни...

 

3.

 

Тревога!...

 

Защо реките ни смърдя́т

на мърша и разложен гад?...

Защо из криволичещ път

отровно – сиви днес текат?!...

В тях риба вече не играй...

... О ние взехме своя пай,

но други идват от подир –

и що щат дири в мъртъв мир!...

 

Тревога!...

 

Дали ще знаят, че през Май

сърцето радостно играй

когато розите цъфтят

и всеки цвят е собствен свят!...

... Закичиш волна млада гръд

и тръгнеш през поля без път,

и иде ти да вдигнеш глас

обсебен от внезапна Страст!...

 

Тревога!...

 

Как нежно люляка дъхти́,

сред ниви ален мак цъфти́,

метличини с цвят нежно – син

и белоснежният жасмин!...

... А оня чуден аромат

когато вишните цъфтят –

и в незаспалите нощи́

ухае дръзко на мечти!...

 

Тревога!...

 

Земята ни под туй небе

на нас оставена ни бе́:

със злачни весели лъки́

и бистроизворни реки,

с цветя и весел песнопой

на птици литнали безброй

и въздух чист като сълза́

на ранноутринна роса́!..

 

Тревога!...

 

Тревога ме разкъсва зло,

гори  в тревожното чело́ –

разпъва ме като Христос

със гневни гвоздеи Въпрос:

„Защо гасиме ний жарта

да дойде Царство на Смъртта

в Отровената ни Звезда –

с дървета мъртви без гнезда!!!... „

 

4.

 

Тревога!...

 

Светът от Страсти е пиян

Животът гърчи се засмян,

но в тоя уж преситен Век

(и на Луната бе човек!...) –

как може да се съгласим,

как може да се примирим,

че глад във тоя век „велик”

отнася някой всеки миг!..

 

Тревога!...

 

И живи скелети дрънчат –

от кости в кожа, но без плът!...

Там де бе светла веселба́ –

Гладът две дупки издълба́,

като пресъхнали във зной

два извора...Ни стон, ни вой!...

... Гладът в нещастните души

и всяка мисъл пресуши!...

 

Тревога!...

 

Деца с изпъкнали от глад

коремчета... Усещаш хлад

да гледаш детското телце́

с останали едно лице...

Очи на старци имат те́

и Ужасът във тях расте!...

И с поглед за Живота сляп –

дори не питат вече: „Хляб?...”

 

5.

 

Тревога!...

 

Безгрижен как да шепна стих

в тревожно Време се родих!...

Душата ми е нежен Зов,

настроена е за Любов...

Но как да пея за Звезди,

щом горе самолет бразди́ –

бръмчи, понесъл Тежестта:

с Прогреса и Жестокостта?...

 

Тревога!...

 

– Човечество!... Тревожно спиш!...

Кошмарно мяташ се, крещиш!...

На нощна птица глас креслив

те буди нощем като взрив –

сънуваш смачкани деца́,

изтича мозък от челца́

разбити с удар от приклад...

– О, спри Човечество!... Назад!...

 

За бога, спри или умри́!...

 

Зловещи  гъби виж растат

и те чертаят пъклен път

към Оня Ужас, а от там

аз път за връщане не знам!...

 

6.

 

... Апокалипсисът тогава

изглеждал би като забава:

и късно, но ще съжалим,

че мъртви в гроба не лежим!..

 

 13.02.2020.