26.09.2015 г., 10:30 ч.

Емигрант 

  Поезия » Друга
670 0 0

 

1.

Светът ми е на колене.

Тъмен е. Като душата.

Денят се ражда и расте

в очите на предател.

 

Сърцето ми тупти накръст.

Но кръстът е... накъсан.

И чувам пак – роден от пръст,

във пръст ще се завърнеш.

 

Земята ми – една тъга

в гореща черна рана -

отпий вода, прелей с вода

и... нищо не остана.

 

На кръста – врана. Под клепач

небето се усмихва.

Бесило. Зима. После плач.

Обесена Родина.

 

Съдбата ми – на кръстопът.

А кръстът – път без изход.

Забравих накъде летят

осъдените мисли.

 

2.

Не слушай, замълчи, сърце!

Виж, още не е късно.

Чуй, в туптежа ти расте

все пак, макар невръстен,

 

сам, покълнал във калта

на тъмното в душата,

изровил със очи пръстта,

Приятел, не предател.

 

Защото, някъде назад,

Знам, че изход има...

Върни децата у дома,

Прокудена Родино!

 

© Румяна Славкова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??