Сама си..., виждам те как
ореш с поглед стоманен земята.
Мислите втурват те към реалното пак,
да нахранят с отровни думи тъгата.
Спъваш се в чуждоземен паваж.
Далечна е твоята скъпа Родина.
Сама си с кучето, благородният страж,
кръстено Болка, носталгично прикрита.
Дошла си тук, търсеща брод,
за мъничко щастие в живота си кратък.
Подслонила копнежите в душевния свод,
дращят годините с възрастов отпечатък.
Сама си..., далеч от семейно гнездо...
Дните тревожни преглъщаш с горчилка.
Само сърдечният пулс в пиршество,
отбелязва негласно, че още си жива.
Сама си, виждам те пак...
примиренчески в болката плуваш,
с едничка надежда, пламъче-знак,
да заплатиш си цената... колкото струва.
© Валя Сотирова Всички права запазени