Ставаш сутрин.
Сипваш си "дрога" -
дисплея и чаша кафе.
Включва се скайпа,
влизаш си в блога.
Даже
не ти се яде.
Обличаш се бързо
(каквото намериш),
пак сядаш
(за малко поне).
Десет минути
до работа имаш.
Набързо преглеждаш
и вехтото си
портмоне.
Работният ден,
не до там осъзнато
(но непременно),
минава.
Уморен си.
Даже когато
кой знае какво
не си и направил.
Изкачваш с усилие
презрените стълби.
Пред вратата
изваждаш ключа.
Влизаш.
Разбираш
(след пъшкане дълго),
че онзи - животът -
и без теб си тече.
Бягаш до банята
да се освежиш.
Покриваш леглото.
Чудиш се малко,
докато решиш
какво да ядеш.
Хапваш набързо.
И пак пред "стъклото".
И...
си идваш в България.
Да, у дома.
И се започва -
децата по скайпа
разказват небрежно
как е минал денят.
В блога разбираш
какво се е случило
и сменяш набързо
няколко приказки.
Докато не те
налегне сънят...
Мушкаш се бързо
измежду чаршафите.
Очите затваряш,
но даже до Две
въобще не успяваш
да преброиш.