Епилог
Миг на споделяне. В погледа дишаща
честност изгаряща. Боже, красива си!
Цял свят обходил – съзнание скитащо –
всичко съм виждал. Но ти самодива си.
Ти, непознатата, галиш ме с тайната,
в свят на безумни си есен разплакана.
Брули те вятърът, плаче с безкрайности
чистата мъка на обич предавана.
Спри се при мен и небрежно омайвай ме
Кротко почивай си. Не ми трябва смях.
С нежност прочитам по теб колебание.
Болка. Тревожност. Познавам ги тях.
Ти докосни ме, дори само в мислите
нека ме пари от пръстите ледени.
В мен ще оставиш следите от истина
ярки, кървящи, в плътта ми изсечени.
Искам. Но няма и стъпка да дръзна
напред да направя. Защото не мога.
Оставам разтърсен и тихо замръзнал.
Така е. Защото си ти. Епилогът.
2.X.2025
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Велинов Всички права запазени ✍️ Без използване на ИИ
