Есен

Очаквах ли те, Есен? Откога

жадувам хладни вихри да вилнеят!

Не вярвам, но е истина това –

след всяка есен Слънцето линее.

Захлупваш мен – в душата вътре, там

стаява се мъгла, вихрушка, пушек.

Настава облак сива тъмнина,

а аз в листата паднали съм сгушен.

Но те са златни – Слънцето е в тях,

добили топлина, надежда, смисъл.

Отронени, но пълни със ищах,

защото са от кармата орисани.

Макар да бъдат утре прах и кал,

те носят на горещо лято чара.

Ех, Есен моя, нямаш капка жал

и въпреки това ти имам вяра!