Есенен стих
Две пейки самотно стояха
под бора повяхнал и стар.
Една срещу друга мълчаха,
дочакали утро, без своя другар.
Присядаше тук всеки ден любовта.
Бе винаги млада и шумна,
но нехайна пое по света,
да гони лудостта тъй безумна.
Дните спокойно минаваха,
прах повиваше пейките, като с шал.
Тихо игличките падаха,
покривайки всичко с печал.
Слънцето тъжно поглеждаше,
калните пейки незнайни,
тихо дъжда им напомняше,
че били са участници в тайни.
Случаен вятър духна заблуден,
в един усмихнат слънчев ден.
Подгони той листата без умора,
и пусна няколко до бора.
Две пейки самотно стояха,
а хората не ги и поглеждаха,
но две сърца любовно туптяха,
и листата във парка подреждаха.
Примами ги тихичко бора,
поръси ги нежно с иглички...
Две пейки самотно ги чакаха
с килим от листа и бодлички...
Две сърца любовно туптяха,
на пейките стари, под бора.
Две пейки отново дочакаха,
на любовта пак да бъдат опора.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© SMooth Всички права запазени
