Две пейки самотно стояха
под бора повяхнал и стар.
Една срещу друга мълчаха,
дочакали утро, без своя другар.
Присядаше тук всеки ден любовта.
Бе винаги млада и шумна,
но нехайна пое по света,
да гони лудостта тъй безумна.
Дните спокойно минаваха,
прах повиваше пейките, като с шал.
Тихо игличките падаха,
покривайки всичко с печал. ...