Есенен стих
Две пейки самотно стояха
под бора повяхнал и стар.
Една срещу друга мълчаха,
дочакали утро, без своя другар.
Присядаше тук всеки ден любовта.
Бе винаги млада и шумна,
но нехайна пое по света,
да гони лудостта тъй безумна.
Дните спокойно минаваха,
прах повиваше пейките, като с шал.
Тихо игличките падаха,
покривайки всичко с печал.
Слънцето тъжно поглеждаше,
калните пейки незнайни,
тихо дъжда им напомняше,
че били са участници в тайни.
Случаен вятър духна заблуден,
в един усмихнат слънчев ден.
Подгони той листата без умора,
и пусна няколко до бора.
Две пейки самотно стояха,
а хората не ги и поглеждаха,
но две сърца любовно туптяха,
и листата във парка подреждаха.
Примами ги тихичко бора,
поръси ги нежно с иглички...
Две пейки самотно ги чакаха
с килим от листа и бодлички...
Две сърца любовно туптяха,
на пейките стари, под бора.
Две пейки отново дочакаха,
на любовта пак да бъдат опора.
© SMooth All rights reserved.
