Над София е спуснала мъглата

безшумните си кълбести вълма.

През белите одежди на стъклата

процежда се едва-едва из мрака

тъгуваща, оскъдна светлина.

И призрачните сенки по паважа

на хората, изплували край мен,

на клоните, застинали на стража,

израстват, отминават и зараждат

безоблачен, в лъчи окъпан ден.

II

Градът остава в тежката,

потискаща мъгла.

Познава ме пътеката

от нашта махала.

И всеки срещнат весел е,

и всеки двор - познат.

И сякаш, че не есенен

е вечерният хлад.

И чудно: тук по клоните,

навместо пухкав скреж,

е цвят разцъфнал пролетен

тъй-нежно бял и свеж.

III

Този ден бе завесен от облаци

и валя без да спира дъждът.

С октомврийските празнични отгласи

в дълъг път се залута гърмът.

Но с внезапна атака от Витоша

с порив вятър небето разкри

и по сините друмове плиснаха

на ветрила златисти лъчи.

Те запалиха пламъци алени,

затрептели над свода дълбок,

сякаш бяха салюти, отдадени

на деня тъй велик и тъй строг.