Когато бялото облича се във черно,

и слънцето нарича себе си луна…

Когато погледът е пак високомерен,

и потъпкана е старата душа…

Тогава пак пред погледа на Йорик

заставам в изповед и тази нощ

и с думи и сърце като на старик,

аз търся малкото разкош…

Здравей, Любов, отново с тебе сме двама!

Ех, помниш ли онзи самотен момент,

когато в душата ми пееше някаква драма,

а твоята смърт ми беше акцент.

А ето сега с перото отново ме галиш,

с перо, но от феникс горящо в искри.

И сърцето в жарава се пробваш да правиш,

да изпариш от лицето ми тези сълзи…

Ти пак ми предлагаш красиви илюзии,

но недей да забравяш че спомням си как,

омая ме в танц от приказна лудост,

а после направи от мене глупак…

Така че внимателно аз ще отсея,

колко ще струва тъгата за мен?!

И макар че красивите танци владееш,

човекът веднъж е глупав роден!

Дали да те пусна не знам и не мога,

но ти настояваш за къшейче хляб…

И как да ти дам душата си в твойта пирога,

а пак на брега от тебе да прося комат…?

Коварна си, зная, отдавна го зная!

Познайници стари сме, знаеш и ти!

Но предлагаш ми щастие! Как да призная,

че го искам и аз във свойте мечти!!?

Ето, Любов, отново душата си давам,

в депозит във твоята каса от сняг,

а хомот на врата си отново надявам,

в опит последен да спра своя бяг…

Цветенца отново в ръката си вземам,

за моята приказна нова любов!

Надявам се скоро не ми я отнемеш,

в последния спомен на моя измъчен живот…

И Когато бялото облича се във черно,

и слънцето нарича себе си луна…

Когато погледът е пак високомерен,

и потъпкана е старата душа…

Тогава Йорик връща се обратно,

а аз си тръгвам в Майската и топла нощ,

за да отнеса умножения стократно,

от Любовта дарения ми разкош…!