Ето туй е животът ни – полет нетраен
Паяжинка съм аз и ветрецът ме носи
кой го знае как мога, но ето – летя!
В щърков сняг се боричкат врабчетата боси.
Вишнев цвят и снежинки, бял скреж и цветя.
И сияят тъй ярко по мене дъгите,
и самата аз ставам парченце дъга.
Бръсва леко с крилцето врабец любопитен,
накъде ли съдбата ме носи сега?
Уж април е и пролет – ухае на зима,
а пшеницата лудо в нивята класѝ.
И в съдбата ми нещо тъй сбъркано има,
носиш птича душа – да, но птица не си.
И щом привечер тихо сред сенките падне,
и стопят се дъгите ми в залез червен,
ще съм нишчица само – за слънчице гладна
и ехидно снегът ще се смее над мен.
Ето туй е животът ни – полет нетраен,
птичи порив в решетки от плът и от страх,
но е важно щом сенките паднат накрая,
да си кажеш заспивайки: — Все пак летях!
https://youtu.be/ODIvONHPqpk
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
