Животът труден е. Това го зная.

Ала защо ли често си мечтая...

щастието лесно да достигна.

С едничка дума, жест или усмивка да постигна.

Сърцето ми да трепка пълно със любов,

душата ми да пее - чакала дълго тоя зов,

очите да блестят от чиста радост,

устните да се усмихват, изпълнени със сладост.

Но защо ли моята усмивка ежедневна

не е тази, за която аз копнея.

А е сякаш някоя чужда -

маска, криеща туй, което всъщност в мене се пробужда.

Защо е нужно тази маска аз да слагам,

да прикривам и тъгата, която често ме наляга.

Може би по-силна чувствам се така,

или пък се заблуждавам с лекота,

че там е мойто място с маска на лице,

примирявайки се с чувството, което ме гризе.

Но то упорства, не щейки да ми дава мира,

че щастието всъщност се намира.

Че не трябва безучастно да стоя

и да кимам, клатейки глава.

А да търся, пробвам и греша,

но да не спирам и за секунда ни една.

Докато не го намеря -

туй, за което цял живот милея.

Животът труден е. Това го зная.

Ала възнамерявам...

         ... блаженството на ЩАСТИЕТО да позная.