Звездено отдалечен, неразпознаем,

в Небето на един фотопортрет сияя.

Усмивка с устни на Дете

очите ми достига.

И спира Кораб с девствен прах

току пред мойте мигли.

Отхлупва се скафандър бял

и Слънце се показва.

И ризница, от свян изплетена,

от доброта и от боязън.

И сянката на светлината му

е мойто противостоене.

И ето ме - почти лъжа,

пред собствено опровержение.

На пръчка ляскова от коня

ми казваш, че си падал.

Мечта си бил Последен рицарю,-

затуй не си пострадал.

И щит ти е Сърцето твое.

И мечът ти не е стомана.

И раните, на тебе връстни,

са нежни кратери в коляното.

С верижка вързала е Времето

часовниковата ръка.

И часовете са ѝ поданици,

а скиптър - малката стрелка.

Светът е сътворен на Бога

от детските ръце.

А в твойте си играят орбитите

на Пумпал и на Търкалце.

И реактивният ти Смях

иззад перчем летящ изтича.

Цялата Земя се отпечатва

в босите петички.

Но Змей ме облак глътва.

Облак небе ми по-нататък става.

Аз още съществувам светло

в измислената си Държава.

И разпознавам бавно Себе си

във Синовете - те ще ме изпратят.

И Аз ще съм Арена стихнала

в Космически амфитеатър.