Гемиите ни бавно ще потъват
Аз няма да броя в челото бръчки скрити
и тези устни, в крайчето със запетая,
лицето лунно, веждите все тъй извити,
дълбоките очи с които ме омая.
Ще дойдат те! И мене, знам, ще ме дамгосат,
но аз навярно няма да ги забележа
и остарявайки, ще бъдем недокоснати
от времето с заложената тънка мрежа.
Защото в нас отвътре все ще я опъват
на спомените гладката и влажна кожа.
Гемиите ни бавно, бавно ще потъват
под блеснал лъч на фар, прорязващ мрака с ножа.
На гребена вълната тежко ще ги вдига
в морето, цяло в бръчки, бурно, но красиво
и вятър ще разлиства пенестата книга,
и приказка, неписана, ще ни приспива.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Иван Христов Всички права запазени
Краси, твоето мнение ценя особено и ме радва.
