Гларус
Като гларус самотен, зареян в небето,
все още със сила в мойте крила,
търся своята суша в морето,
къде да отдъхна, къде да се спра.
Горе, високо, щастлив и доволен,
синевата за мене е храм,
самозабравен във полета волен,
свободен съм, волен, но сам.
Като гларус самотен над скалистият бряг
ще кръжа до последна умора -
сред вятъра леден, сред бури и сняг,
далеч от животни и хора.
Като гларус самотен с уморени крила,
изчерпал последния дъх,
ще рухна на някоя мокра скала
или някой зъбер без мъх.
И с поглед догарящ в тъжния ден,
който се ражда отново,
последният изгрев, до болка червен,
за мене ще бъде прокоба.
Въздъхвам спокоен, че аз не съм птица,
че ти си до мен в моите дни,
но боли ме, моя малка царице,
че волните птици умират сами!...Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Желязков Всички права запазени
Благодаря ви много!!!
