2.07.2011 г., 17:51 ч.

Глава седма /На работа в София, в спорт 

  Поезия » Оди и поеми
709 0 0

 

 

                                                   ГЛАВА  СЕДМА

 

                                          На работа в София, в спорта

                                            (и  край на повестованието)

 

На тридесет и три аз станах.

Христова възраст завъртях.

Едва тогава влака хванах

и в София задъхан спрях...

Прескочих всички бариери;

дори и  черните тефтери!

И просто като в  хубав стих

аз в София се настаних…

Не можех даже да повярвам,

че всичко туй се случва  с мен…

Все свисше бях аз награден...

И  всички Демони разкарах!

Аз без усукване и страх

на Седмото Небе летях!

 

Най-после станах “Софиянец”!

При близките си вече бях!…

От   вихрите на  моя  танец

аз бях изпаднал във екстаз!...

Аз бях с мечтите си стикован

и от туй бях очарован:

хвърчах нагоре и напред...

Възторгнат  бях като поет!...

   О, колко му е на човека:

щом има покрив и казан,

добри очи и топла длан,

другар във своята пътека

и  работата да върви...

Не винаги е тъй, уви!

 

Туй бе последната ми спирка

в пътуването  към света.

И затова надувах свирка,

и бях обзет от суета!...

Намерих работа във Спорта.

Открехнах хлопнатата  порта!…

За всичко  туй  аз бях   мечтал.

И  картите си разиграл!..

Макар че сам не бях наясно

какъв ще съм, тук щом съм спрял,

чернилка ли съм или бял,

на ляво ли или на дясно?!

По кой път трябва да вървя?!...

След туй пък и къде да спра!...

 

Наново всичко  пререшавах,

променях главната си цел,

от доктор нещо друго ставах!

И доброволно бях приел…

Целта и тука бе голяма,

но болни хора просто няма!...

А млади хора и мъже

за вързване дори с въже!...

Тук няма болки във сърцето,

тук няма даже главобол,

а хора яки като вол

и закалени от морето…

И също, като всеки   син,

аз  търсех тук адреналин!...

 

И онзи  гъдел под ребрата

в борбата  ми със болестта!..

Оставих всичко на  Съдбата:

по друг път тръгвах към света!

Проблемите ми бяха други:

от мен се искаха услуги,

спортистите да са добре,

с успехи, с публика, с “Оле”…

Започнах аз с колоездачи,

Със Ненчо Христов и с Боян…

Затърсих пътища припрян

да свърша новите задачи…

И тук ще кажа в този стих -

аз много бачкане хвърлих!...

 

Започнах своето  да правя.

Опитвах всякакви неща.

И чаках с туй да се прославя

у нас и в чужди градища!..

Наблягах на експеримента,

бях свързан с него в сто процента…

Аз  търсех  книги да чета,

да контактувам със света

и да се срещам със колеги

в България и по света,

щом няма где  да прочета!...

Вървях през  студове и жеги

и  газех мътната вода

на суша да се прибера…

 

По-рано бях далеч от спорта,

аз бях го сложил настрана…

Дори го пращах все  по Чорта,

и  все го гледах отстрана!

Сега ми беше нужно време,

дорде се с него разбереме,

докато да се изясним

до колко и как ще дружим…

Дори не бях чул  що  е допинг?!

Какво се крие зад това?!.

О, в спорта трябвало глава,

не само мускули и сопи…

 За допинговия контрол

възникнаха въпроси бол…

 

Аз бях като в лозе небрано,

в мъгла оставен без компас…

Като детенце неразбрано,

изпъдено във късен час.

Тук строги  мерки бяха  взети,

тук пазят своите секрети!...

В борбата на живот и смърт,

зарових  се аз като кърт…

И бавно като дядо  Йоцо

проглеждах в този тъмен свят!

Откривах нещичко “чат-пат”...

И трупах своите уроци!..

Със мъки в спорта влязох аз,

но скоро се превърнах в  “ас”...

 

Вървях  в  пътеки невървяни

и  правех  своите следи...

Нечувал бях за тях до лани

във мойте лекарски среди!

Създавах проби специфични,

модели нови, стойки лични,

опитвах всякакъв градеж…

Да правя грохналия  свеж!

Нали съм си амбициозен,

такъв съм си по код и ген,

изстисквах максимума в мен.

О,  просто  аз  бях сериозен…

И   щом навърших  своя  стаж,

вземах си “специалност “ баш!...

 

Бях прекалено амбициран.

Избирах правилния ход.

В нещата винаги се взирах

и търсех  тайнствения код!

Дамоклев меч над мен висеше,

умът ми все на пост стоеше,

аз бях в атаките „на нож”...

И атакувах с пълна мощ...

Уверен бях, че ще се справя...

И с дух висок бях зареден,

момчетата вървяха с мен,

защото аз не ги оставях!

Да им помагам бях готов...

И всичко вършех със любов...

 

 1

И тъй, през шестдесет и седма,

на “Пистата“  бях  назначен…

И днеска, щом назад погледна,

картините  се връщат  в  мен!

Ний бяхме  пред Олимпиада…

Това  не значеше  награда…

Напротив, всичко беше бач

до изнемога и до плач!...

И всички искаха  успехи,

да стигнем  спортни  върхове…

Да станем  спортни богове…

С  пищови бяхме, вместо  с дрехи!...

И тук, майтапа настрана,

успехът ни не закъсня!

 

И от тогава та до днеска,

живея аз  като спортист…

Горя в предстартовата треска

и като тях съм фаталист…

В различни  спортове „ върлувах”

и с тях  навсякъде пътувах.

Забъркан в кашите им бях.

И при горчилки, и при смях…

Опитвах се да им помагам.

Да имам научен подход

и от труда да бера  плод.

Аз от проблемите не бягах…

Бях любопитен, с  интерес!

Такъв човек съм и до днес!...

 

Не бях излизал във чужбина,

дори за туй не бях мечтал…

Аз  нямах право да замина,

пред мен семафор беше спрял!..

Чужбината за мен бе тайнство -

не бях с пари и с ходатайства…

Ти няма  да ме разбереш,

във моя хал ти щом не спреш…

Пътуваха навън избрани:

снабдените с червен билет...

 Аз нямах ”вуйчо”,” братовчед” -

аз бях от крушите обрани!

Един от   нашия  народ,

забъркан в общия   живот...!

 

Не ни отваряха  очите.

Те  всичко криеха от нас…

Преследваха ни по петите

и всяваха у всички  страх!

И чрез желязната завеса

те криеха от нас прогреса.

Със автомати във ръка

опазваха ни от Света!..

Не ни издаваха паспорти...

Учудвам се аз  как успях

да тръгна по света  със тях?!…

Изглежда, нужен бях  във Спорта!

Аз истината не разбрах,

за мен бе важно, че успях!…

 

И аз се радвах по човешки,

щом казаха на мен - “Върви!”

Аз  видях свят, неща купешки...

Познах и чуждите пари!...

Аз нямах грижи за болнави -

момчетата ми бяха здрави!

Навсякъде с отбора бях

и в много пътища вървях!...

Не се потях, за да лекувам,

аз сили търсех да им дам…

Куражът им да е голям!

Макар  хазартно да рискувах!...

Дори по-силният от слон

без риск не става шампион!...

 

Жена ми също беше в Спорта.

По нейни пътища вървях!

И тя бе в нашата кохорта!

Аз дълго време с нея бях...

Разчиствахме  от тръни двора;

жребците връзвахме в обора

и искахме да сложим ред,

така че да вървим напред!

Аз вкарах тук хроматографа,

да правим  допингов контрол…

Каиша дърпах като вол,

не чаках да ми кажат: ”Браво!”

Със първите отбори   бях

 и грохнал никога  не спрях…

 

Методиките аз  разбирах.

Отварях хлопнати врати.

До всяка буква с лупа спирах…

Вървях напред с едни гърди!

Обхождах всички Институти,

при боси и добре обути…

От всички търсех аз акъл.

Не бях нетърпелив и зъл…

Езици учех  - да общувам...

С английски , с френски бях добре…

Веднага  плод не се бере,

той трябва и да се отчува!...

Залягах  да се уча  аз

 по ”Белмекен” и “Спорт палас”

 

Мечтата ми реалност стана!

Реших квартирния проблем…

Това бе  „бонус” и остана !

Но с туй  не можехме да спрем…

Семейство бяхме със  Алиса…

Животът ми в това се вписа:

със нея бях  в един ярем,

не искахме в калта да спрем,

да сме по-ниски от тревата,

а с гордо вдигнати чела

да вършим своите дела,

но не на  топа на устата!...

И, снобски ще ви заявя,

аз исках да се изявя!

 

Понеже не веднъж бях спиран

и стряскан  късно през нощта,

аз бях безкрайно амбициран

на нещо да се посветя!..

На себе си съм се надявал...

От пепелта човек съм ставал,

враговете си  да нараня,

да ги смущавам и в съня!

До днес не съм затъвал в злоба,

добър човек съм по  душа!

Със злото аз не се теша.

Не влизах в кожата  на сноба…

До днеска с  мъничко късмет

старах се  и постигах  ред!

 

Животът е една корида!

И всеки е раняван бик!

Аз  често съм  търпял обиди,

сподавял съм и своя  вик!

И това бе със   години…

Търпях край себе си  гадини…

Не винаги  със тях успях!

Не им се дадох, не се смлях.

Запазих  в мене мойта тръпка…

Не се поддадох на покой!

И пак живея  с  хъс и  в зной!

 Кънтят  край мене мойте стъпки…

Не ме превърнаха в парцал -

да бършат с мене чужда кал!

 

Макар че само черна злоба

стои  в  балканския субект

и го измъчва чак до гроба,

и има пагубен ефект!

С премрежени очи той гледа…

Жадува винаги победа…

Все чуждото ще го вбеси

и някак  ще го унизи…

Готов е пръст да му отрежат,

щом друг ще се лиши от два…

Таи се в чуждата следа,

докато да го забележат…

Умира да е супер мъж,

а  е качулка подир дъжд!

 

И, просто за да оцелее,

той има една  хитрина:

пред силните мълчи, не смее,

но  слабите   са му  храна!

Той винаги е бил хайдутин,

щом може - гледа да  порути,

а не добро да изгради.

По котешки врага следи

и гледа с хитрост да го сгащи,

да го удари във гърба!

Той мрази Бога и Света…

Единствено от бой се плаши!

Живее цял живот в  лъжи.

Не знам дали не му тежи.

 

И все на някого “донася”.

Опора търси! Силен  гръб…

Това изглежда му понася…

Той има ум и не е тъп…

Но все е скаран със морала…

И  все е малко ”ала-бала”…

И ходи  малко на верев!

Избива го на смях и рев!

 Най-близките си  не понася.

От нещо все е раздразнен

(загадка е дори за мен…).

По женски клюките разнася.

Край кацата със мед кръжи!

Не бърка ли там,  все  тъжи.

 

 

 

2

Късмет извадих с тази служба!

И всички ахнаха край мен!

О, имах аз от нея нужда.

 Във  лустрото аз бях вреден!

Аз виждах във това  изгоди:

познанства с другите народи,

пътувания по света…

Аз лагерите не чета…

Във най-разкошните хотели -

по “Белмекен” и “Спортпалас”

запазваха ги все за нас..

От други хора опустели…

И при успехи с висок бал

полагаше се и медал!..

 

Аз бях единствен във страната….

И  просто нямах конкурент…

Участвах истински  в борбата…

Очите впериха във мен.

И няма тук от вас да скрия -

край мен не вдигах  топурдия…

И  по основния въпрос

не бях  безпомощен и бос!

Със много лостове  боравех

и всичко правех от сърце…

Оправях  болните ръце…

С крака и с кръстове се справях…

Дори натрупах малко стаж

и в правенето на масаж!

 

 

Поддържах спортната си  форма

с отбора в  спортните  игри…

Аз имах своята платформа.

С подсилки тъпчех се дори!

Започвах сутрин със “зарядка”…

Макар че тя бе много кратка...

 Обичах и да ходя пеш.

Да правя челния стоеж...

Отивах често  в   планината..

През зимата покарвах  ски…

А и  по стръмните скали

катерех се до   небесата…

Дружах със всички  покрай  мен...

На ендорфините   бях в плен!

 

3

За първи път видях Европа,

когато в Лестър сити спрях!

О, всеки за Чужбина драпа…

И  аз с мечтите си не спрях!

Във мене Англия се вписа

със туй, че просто ме стъписа.

И хващам с тебе днес облог:

от хубостите и бях в  шок!

За пръв път виждах   магистрали!

И лукс,  за мене непознат!

Невиждан и в съня ми свят!

Не знам дали сте ме разбрали.

Аз, с ангичаните сравнен,

разбрах, че съм абориген!

 

Във общежитие ни настаниха -

но в стаи  с по едно легло!?.

Със “шведска” маса ни убиха.

И в Рая туй не е било!

За мен това бе непознато!

От в  приказките  по-богато!

Ти щом пред масата се спреш -

от пиле мляко ще ядеш!

Пакети, надписи, буркани…

От най-добрите образци!

Месо от крави и овци…

И всякакви неща подбрани…

Ти  можеш всичко да ядеш,

не ти се бъркат,  за   да спреш!

 

И аз,  и нашите момчета

се тъпчехме от туй безкрай.

Ний  взимахме храна  за  чета,

това за нас бе земен  Рай!

Ний най-почитахме  десерта,

а той не бе  една оферта.

Натрупвахме по куп висок…

Не липсваше нектар и сок .

Храни от риба и омари...

Меса различни, как  да спреш!?

И  без да искаш - преядеш.

С  неща  приготвени на  скари…

И чужди  южни плодове,

невиждани от векове.

 

И колкото ти душа сака!

И няма кой да каже “Стоп!”.

Не ти е туй войнишка бака,

фасул да търсиш ”на галоп”…

Разбрах какво е беднотия…

Бях шашнат от това, не крия!

О, този свят бе суперлукс!

У нас това не бе познато!

За  нас туй бе  вълшебен  свят!

Аз казвам истината, брат!

Заклевам  се във всичко свято!

И трябва да ви кажа днес -

почувствах се  бездомен пес!

 

Преди да почне първенството,

дойде при нас  и  мистър  Хийт…

Един човек  от  Обществото...

И прайм министър... За мен  мит!…

Аз го приех и се здрависах…

Признавам, малко се стъписах!

Аз бях единствен в този миг

да  зная техния  език!

Със нас вървяха генерали;

разбира се - от МВР…

Да ни опазят най-добре…

Наверно вече сте разбрали…

Но както ще ви кажа сам,

не ни опазиха и там!…

 

Едно момче, на име Иво,

един добър колоездач,

им сложи пръста най-красиво,

докара ги почти до плач…

На връщане от Първенството,

той плю на тях и Обществото,

загърби  Българския Рай

и затъжи за  роден край!..

Водачът, генерал Ганчовски,

и о.з. Дудов  бяха там…

За нас скандалът бе голям!

Това са моите наброски…

Водачите,  дошли със нас,

веднага пропикаха газ!…

 

И друг път бил съм аз свидетел

на бягане оттук натам…

Надявам се да разберете -

от туй не съм изпитвал срам!

Дори обратното ще кажа,

от тях се възхищавах даже!

Защото в нашенския рай

живуркането бе без край!…

И ставаха неща страхотни:

но трябваше да си мълчим,

а онзи, който не рачи,

третиран бе като животно!

Пред него хлопваха врати…

Не може Господ го спаси!

 

Не бях от тях поставен в кюпа,

аз наблюдавах отстрани,;

не исках да им се надупя…

и  Господ Бог ме съхрани!

О, ти  знаеш, много пъти,

водата  агнето че мъти…

А  търсят вълците предтекст

да хапнат агнешко на “екс”.

А агнето  да оцелее

все има нужда  от късмет...

За нас бе туй живот проклет!

За който никой не копнее.

И  вълците в  “живота нов”

ни посрещаха  с любов.

 

Аз бях във Щатите, когато

треньорът Крайчев,  бивш спортист,

не се завърна с нас обратно…

Така че  съм… рецидивист!

Аз бях при “щангите” тогава…

В  отбора  ни с най-много слава!

Треньор той беше и спортист,

и Олимпийски медалист!…

И   най-големият  във  спорта

остави  българския тим…

Това бе турчинът Наим!

Каза  ни да вървим по  Чорта,

щом го прекръстиха в Наум!..

Тогаз се вдигна много шум!..

 

Тъй бе  и с другите отбори…

При всяко ходене навън!

МВР–то се кокори,

да не артиса някой вън!

Така бе с  всяка спортна група,

преглеждаха ни всички  с  лупа,

да спрат ли някой неин член?!

Въртяха дългия остен!

Но  туй бе истинска  зараза.

Не знам за  срам или за чест,

туй бе за мен голям протест.

Прихващаше като   проказа!

Тогава знаех, знам и днес,

не пее  птичката в  кафез!

 

И всичко бе неудържимо!…

Стихия можеш ли да спреш?!

Неправда  някаква щом  има,

постъпката ще  разбереш!

Подгонен бе и  турчолука...

О, провалихме се и  тука!

С прекръстените имена

надежда в тях не остана!

Те тръгнаха от тук да бягат!

Наверно вече ти си чул,

те тръгнаха за Истанбул

от българите  да избягат…

И по нерадостния път

готови бях да умрат!

 

Тръгнаха да ги екстрадират.

Подгониха  ги да вървят...

Започнаха  да ги препират,

по-лесно да се отърват!

С каруци, с брички, с камиони

изселваха  се милиони.

Понесоха се с челядта!

За смях станахме пред  Света!

И работата се напече.

Говореше се за война…

Но туй добре че не стана!

Несигурност  цареше вече…

Дойде насилие, терор

не само в “задния ни двор”...

 

Туй бе една дълбока криза!

От тук къде ще се върви?!

От  нея трудно се излиза,

щом бъркаш в хорските души.

Страната ти щом не е твоя,

ще мреш ли ти за нея в боя?!

Краката ù ти ще строшиш…

но  няма да я защитиш!..

Не можеш ли или ни щеш…

Това за мен е все едно!

Щом няма свързващо звено,

ти на  какво  ще се опреш!?

И за фалшивия ù строй

ще влезеш ли с врага във бой!

 

3

О , стига... Сега за  Европа.

За ходенето  по света.

Погледнато  с очи на шопа,

когото аз ще почета.

Навлизах в спортната наука…

Като химик нагазих лука.

Аз  пет години бачках там…

И станах в Спорта по-голям…

Изследвах наш'те  спортни групи…

Откри се поприще пред мен!

И аз от туй бях вдъхновен!

Хатъра никому не чупех…

Подгоготвяхме  се за Москва.

Задача важна  бе това.

 

Разчитах данни и  загадки:

 със знания бях   запасен.

Научих тънките им хватки

и те зависеха от мен!..

С Гранчаров  бяхме уникати…

Без конкуренти във страната…

И бяхме търсени навред

за проби…Или за съвет…

За зони чисто аеробни,

за гликолизи, кислород…

Тълпеше се при нас народ

с въпросите си най-подробни!

А пък урея и лактат

ний правехме при всеки спад…

 

Работех заедно с жена ми…

По всички бази, по цял ден!

Рисувах сложни диаграми,

а тя се грижеше за мен!

По лагерите със Аструпа,

ний бяхме с нея бойна група…

Тя – лаборантка образец…

А аз - по пробите ни спец!

Претърсвах минните полета

и туй бе силният ми коз…

Грънчаров беше  моят бос,

но той не беше на земята,

той все се биеше в гърди,

че сам земята ни върти…

 

А аз такива ги презирам!

Не можех дълго да търпя…

Аз не обичам да  позирам.

Със празна пушка не гърмя.

Ръце в  интриги не потривах.

Колегите си не навивах…

Не слагах на нещата грим…

И затуй бях уязвим…

Затуй и шефа не обичах

и исках да се отърва!

Без него исках да вървя…

Той с гаден  нос зад мен наднича.

И чака  нейде да ме спрат.

О, злите сили тук не спят!

 

Затуй отидах  в  баскетбола!

Там щях да съм на свобода…

И в “биото” аз ритнах стола,

и тръгнах в новата следа!

Отидох лекар на мъжете..

Надявам се да разберете,

аз търсех свойта свобода...

И запътувах по света!..

Не исках да стоят над мене -

обичах  да работя сам!..

И то тъй, както аз си знам

и  друг да не стои над  мене.

И в новия си кабинет

почувствах се човек с късмет!

 

Запретнах  там ръкави здраво,

работих с радост, от сърце…

И, трябва да ви кажа право,

хванах проблемите в ръце…

Опитах се да ги оправя…

Тима държавен да прославя…

Не можех просто ей така

да махна  и аз със ръка…

Тук беше нужна тренировка,

но имаше и друг чалъм;

не стига ядене и сън,

а трябва и мотивировка!

Ако това не разбереш,

в калта безпомощно ще спреш…

 

4

Седемдесет и седма беше…

На две лета след  Монреал..

Светът преди Москва стоеше….

И доста път бе извървял!

ЦК тогава ме изпрати

да правим Щангите хвъркати!..

Да ида лекар при Иван…

Той  тръгваше  напред таман…

Подреждаше си просто двора…

Страхуваше се от провал!

Заявка бе за мене дал.

Той  търсеше стабилни  хора.

Решиха, че съм подходящ,

за тази работа съм баш.

 

Най-първо аз не бях съгласен.

Със седмици се колебах!

Иван за мене бе опасен

и  от това изпитвах страх...

За него лоши думи чувах..

С такъв не исках да общувам!

Той много хора умори...

Но знаех също, че твори.

За всичко туй си сметка давах,

претеглях... И се инатях...

Най- после във отбора спрях!

Но с предчувствия останах...

И колкото да бе с мен благ,

аз все го чувствах като  враг!

 

Без битка няма  да  се мине:

предчувствах, че тежи  война!

Един от нас ще да загине.

Аз се страхувах от това.

О, чакваше  Светът  войната.

Доволен беше  Сатаната…

Ний зад “желязната завеса”

напрягахме се до провал,

но Западът  ни  бе разбрал,

че сме статисти в таз пиеса…

Те бяха силни… И с пари…

И  Космосът бе с тях дори!

 

Не бяхме мили на  Съдбата...

Напрягахме се без предел…

Пред нас издъхваше и “Брата”,

грогясал, мускули привел…

Ръжда се и у нас показа,

не беше здрава наш'та база!

А  и  към  “Звездните войни”

победата се наклони!..

Туй бе неравна надпревара,

ний просто бяхме по-назад.

И не очаквахме обрат.

Печахме се като на скара.

На  този страшен кръстопът

 “ония” нямаше да спрат!

 

 

 

В такава тежка обстановка,

щангистите  вървяха в строй!

Те бяха златната обковка…

Те бяха нашите герои.

Страната ни на тях разчита!

И аз бях сложен в тази свита

на Абаджията Иван…

И аз със тях  да съм  таран!

Ний покорихме  върховете…

О,  с тези предани момци

събрахме слава и венци!

Но горе брулят ветровете.

И бурята ни  бе в Сеул,

наверно ти за туй си чул.

 

5

Там срещу нас се съюзиха.

От удара ни заболя!

От върховете ни свалиха.

И работата се оля…

Хванаха двама допингари.

Спасявахме се кой как  свари.

Кого натопиха познай!

За мен бе целият калай!

Макар че сам и аз не зная

как тъй се стигна до провал?

Иван ли беше се насрал?!

Но още смешки се разправят!

Не знам какво да ви река,

но своя грях ще отрека!

 

Наистина туй се доказа,

че нищо не съм давал  аз…

Една Комисия показа,

че някой друг е влизал в час.

Дали са били враговете

или безгрешният Иван

бе  грешно стъпил в  своя стан;

или пък двамата юнаци,

са взели своя фурантрил

и тъй станахме за резил…

Пред цял свет  станахме ахмаци!

О, в таз афера  във Сеул

аз виждах  пръст на Велзевул!

 

Дори и днеска аз си мисля,

това за нас не бе  капан?!

Аз дълго време съм премислял

и не  изключвам  и Иван!

От стресове той бе износен…

Пред битката бе паникьосан!

И без да ще, като ахмак,

бе сбъркал хаповете пак!

Това загадка си остава,

той без да иска е сменил,

„сънливците“ със Фурантрил!

Които  той за сън им дава.

Не знам  какво  им беше дал,

това и аз не съм разбрал.

 

Защото никой освен него,

 не беше нещичко им дал!

Те вечерта са били с  него...

И то доведе  до провал.

Добре, че още в тази фаза

контакт със мен не се доказа!

И всички чакани псувни

 отпаднаха от мен сами!

Така че тук, пред Обществото,

отпаднах в  ролята “Злодей”,

но зад мен друг корифей

ме клеветеше във писмата,

пред IWF бях обвинен,

че  този гаф е свързан с  мен.

 

Едва разбрах това, не крия!

Направих им голям скандал…

Това бе пълна гадория,

Меранзов и Моллов бе срал…

Иван отричаше, че знае,

а  той със двамата   играе!

Във гадостта бях убеден

защо играят срещу мен,

душичките си да спасяват…

Затуй един за друг държат.

С лъжата си проправят път!

Опитаха да ме удавят.

Пред  И.В.Ф., и пред  Аян,

за мръсотията им знам!…

 

С борба печелехме медали..

Вървяха щангите напред...

От всички бяхме най-успяли!

Не беше само със късмет…

С Иван започваха  нещата…

Той бе единствен във страната…

С амбиции не  умори...

В нощта тренираше дори…

И с туй пред всички се доказа…

Като треньор бе  малък  бог,

но  си остана  демагог!

От  Сталин той не се отказа!

Пълзеше той за втори път

герой да го провъзгласят!

 

Не бях там номер  да отбия,

аз  свойте опити не спрях!…

Живеех в страх  и аз, не крия…

Но козове и аз държах!…

Аз всеотдайно му помагах.

Масло във огъня му слагах…

И той зависеше от мен.

Макар че бе от друг десен!

Настъпвахме  в една посока.

И не отстъпвахме сантим!

Система наша да градим.

И ний си знаехме урока.

И в битките на този Ад

ний не допуснахме обрат!

 

Със труд създадохме  система,

изпробвахме си я сами!

Провали никакви да няма!

Светът от туй се изуми!

Изпитвахме я две години…

Разбрахме колко много чини.

Тя бе един огромен труд…

Над нея бачках като луд,

със лаври себе си не кича:

и Абаджиев  има дял,

и той работеше, неспал!

Така че аз не бях самичък!

И от тогава, та до днес

към нея има интерес!..

 

И тъй, през двете петилетки

ний нямахме   в отбора гаф!

Солидни бяха наш'те сметки…

Затуй участвахме без страх.

На  мускулите  трябват  сили,

те трябва да са се морили!…

И, както често казвам аз,

най-волевият става  “ас”!

И тия смайващи рекорди

не са постигнати така!..

Тук няма божия ръка,

а хора с бачкането горди!

И тъй забулени в секрет,

успехите ни нямат чет…

 

И няма аз защо да крия,

и да ви правя на глупци.

Пред вас въпроса ще развия.

Това е дело на творци!

Но  както вече е известно,

не  винаги туй става, честно!

О, Спортът е една война,

без “феър плей” и правила…

Там всички винаги се дебнат

и търсят “важния секрет”.

Приготвят гадния ответ!

Дори магиите  се впрегнат,

та  станалият шампион

да се препъне с своя кон!

 

И ний навлезнахме в играта.

Играехме по  правила.

И по поличба на  Съдбата

намесихме се във света

В Отбора сили се намират.

Успехите ни да не спират!

И тъй, за няколко лета

ний си постигнахме  целта!

И почнаха да ни завиждат.

Подготвеха ни за провал...

И както, братко , си разбрал,

рушаха - вместо да съзиждат!

И най-накрая, за общ кеф,

докараха я до успех!..

 

 

Но  аз,  каквото и да кажа,

е до само моята страна.

Не можех  нищо да докажа

в онези  тежки времена

В оплетените  интереси

кажи ми, Истино, къде си?

Аз също искам да те знам…

И да отхвърля този срам

в душата ми, която стене…

И, майтапа настрана,

аз нося чуждата вина

и тя навсякъде е с мене!

Жадувам и до днес за мъст.

Кой майчин син ни сложи пръст!?

 

За по-нататък ще разкажа…

Животът ми до тук не спря!

А продължи… По-бурен даже!

Меракът ми не изгоря!…

…По искане на БКП-то,

то бе всевластно общо взето,

решиха да ме отделят,

мръсниците си да спасят!

Предложиха ми друга служба.

Набързо да ме назначат.

Но хората да разберат,

че те със мен не искат дружба…

И че Меранзов и Иван

ще си останат просто там.

 

С това аз не се съгласявах…

Не исках да го отнеса!

И знаци всякакви им давах,

че на врата им ще вися!

Това не исках да го бъде.

Щом трябва - в  Съда ще ги съдя!

Аз исках те да разберат,

че не отстъпвам  този път…

И не напразно ги уплаших.

Удариха го на молба.

Самичък бях, а те - тълпа!

И аз самият се уплаших…

Аз бях изправен  пред стена...

И пак по тяхному стана!

 

Разбрах, че са от мен по-силни.

Че няма независим  Съд.

Със свойта власт че са всесилни

и винаги те ще ме спрат…

А щом в ЦК на БКП-то

е наредено и прието,

не съм наивник и простак

да ритам и се дърля пак.

И затова аз предрешавам,

пресмятайки  по дваж и триж

и аз като човек с престиж,

в Отбора  с тях  да не оставам!

И до Главния ни барабар

аз станах първи санитар.

 

И там останах и до края…

Но се издигнах, станах шеф,

понеже много неща знаех

и вършех работата с кеф…

Командвах  наш'те  нац. отбори

и  виждах кой какво  е сторил....

И бях със  моя баскетбол,

седях и в шефския си стол..

… Смениха Абаджиев с Ноно

и  той поиска най-напред

да вземе мене за късмет,

но аз не исках и не стана!

Не исках да работя с тях,

на хората да съм за смях!..

 

 

6

Нещата тук се промениха!

Падна Берлинската стена.

И плъховете се покриха

с червените си знамена…

Промениха се изоснови

отъпканите коловози!

И, както гъбите след дъжд,

израсвахме ний изведнъж.

Не можехме да разберем

как всичко изведнъж стана.

Че тук,  в най-твърдата страна,

и ние тука ги  не щем.

И този най-измислен строй

от себе си падна без бой!

 

Не бих повярвал преди време

и после дълго след това,

че може, дявол да го вземе,

така да вирнат стъпала.

Аз бях повярвал вече в мита

че няма кой да го изрита.

Че няма как да дойде час

без комунистите над нас.

Аз мислех, те че ще векуват...

И ще укрепват свойта власт!

И бих се хванал и на бас,

че над света ще тържествуват.

Но, слава Богу, не стана!

Изритахме ги настрана.

 

 

 

Щом станаха в Берлин нещата,

и Прага тръгна подир тях.

И ний зачакахме обрата!

Макар и в примката от  страх!..

Живеехме с една една надежда,

която в чакане се свежда…

“От някъде“ да наредят

и Тодор Живков  да свалят…

И верните му чумагаши

след него в ада да вървят!

На мравките да правят път!

От  тия комунисти наши

да няма помен  и следа...

Но стана ли това така?!

 

Намериха се дисиденти

за пред софийския “Кристал”...

На Живковизма опоненти,

които някой бе събрал…

И  с туй България доказа,

че  и тя е  на талаза…

Говори се сега за “Клин”,

че те са в “Тайната“ със чин!

Че всичко става по сценарий,

че всичко е един преврат…

Главите си да  отърват,

народът да не ги удари.

И ний от другата страна

за тях да викаме “Ура!”

 

Но, все таки, поврата стана!

И друга ера бе дошла.

От страст страната бе заляна

и в друго време отишла!

Макар че беше по сценарий,

смениха се порядки стари!..

Макар по някакъв тертип,

на сцената бе нов екип…

Създадено бе Седесето,

но още то не бе на власт.

Подкрепяно от всички нас…

Не падна нищо от небето!

Разпъваха ни пак на кръст…

Но хората  добиха  хъс”…

 

Уплашените комунисти

се скриха някъде на хлад;

спотайваха души нечисти

и все сънуваха обрат.

Започнахме война със прашки…

Забутахме се  по опашки…

Зададе се пресметнат глад…

Изплува и “подземен свят”…

Изобщо стана бъркотия,

създадена от някой луд

над пълно буре със барут…

От болка почнахме да вием!..

Със  моя животински страх,

аз по-свободен не станах!..

 

Аз ви говоря с недомлъвки…

Иронизирам ,при това…

Аз дълго време лапах мръвки ,

със побелялата глава…

И точно аз , от опит зная,

че лесен няма да е края!..

Не се намира комунист,

в душата си,човешки чист,

без вой и бой да се предава!

Докато не му счупиш зъб,

не можеш да го видиш в гръб…

Той вечна плесен си остава!

Едва повярвах на вестта,

че те изгубиха властта?!.

 

По всички линии ни биха.

Докараха ни до провал!

Богатствата ни потрошиха…

Опръскаха ни с рядка кал…

И как така ,че изведнъжка,

отстъпиха ,при сила мъжка?!

Опитваха да се спасят-

С добре измислен  маскарад?!.

Вървеше всичко по сценарий,

не само в нашата страна…

И другаде така стана!…

Прибраха всички авоари..

Щом сменяхме един режим,

ний трябваше да издържим!

 

 Бе пуснат Духа на Пандора…

Насилия  със цел грабеж.

И “мутрите “превзеха двора...

Не можеш да им се опреш!..

Не само ,че  ги толерират,

създават ги и не ги спират…

И те за много кратък срок,

направеха нечакан скок

С туй искаха да ни покажат,

какво изгубихме, без тях?!..

И с тяхния ехиден смях,

те искаха да ни накажат!..

И трябва да призная тук,

удариха ни пак , със  чук!..

 

И мисля всички са разбрали

къв бе тяхния стремеж…

А хората без идеали,

не са за никого копнеж…

И без морал и без задръжка,

обществото се затръшка!

С интриги и със дяволък,

затвори се “порочен кръг”…

Но трябваше да надживеем,

глада и явния терор.

Туй главно бе .И няма спор.

Ний само туй добре умеем!..

О, в този хубав божи свят,

живота се превърна в ад…

 

Измислиха и мъртви хватки!

И хората държаха в тях.

Пред нас се трупаха загадки,

и ний умирахме от страх!..

Те бяха злите психолози.

Със рекети и със налози,

натрапиха ни своя ред.

А са отпадъци,за смет!…

Събраха всякаква  утайка,

и тъй направиха отбор,

с насилие и със терор,

таковаха и нашта майка!..

Но аз си виках:-„Душо трай!

И туй тегло ще има край!”

 

О, как сами ще се избавим,

от тия кучи синове?!.

Защо ли  Господ ни остави,

във лапите на зверове!?

Те просто са се укрепили…

А ний едва , с последни сили,

едва изправени стоим,

и до кога ще издържим?

Те имат нечия подкрепа,

те имат някакъв съюз…

И най-голямия им Туз,

е стара правешка отрепка!

За този предизвикан зор,

те заслужават  днес  затвор!..

 

И днеска още се говори,

че трудно ще се отървем…

Те всяват всякакви раздори,

а ний пешкирите перем?!.

Те са съюз  от мафиоти!

Машини с бързи обороти…

Но нека да се разберем,

ний тия вече ги не щем!

Тях завистта напред ги води,

и чуждото е тяхна стръв!

Ръцете си те цапат с кръв,

и са същински Октоподи…

За сетен път  ще разберем,

че с тях не можем да орем…

 

Не знам дали за вас е важно,

но искам тук да споделя…

със тях аз не съм мелил брашно!..

Познавам  тяхните дела…

Сега са даже  по- опасни!

Заеха се с дела ужасни!

Аз искам да ги заклеймя:

не бяха  хора, а ламя!

По-скоро глутница голяма!

Те не  познаваха морал…

И всеки от тях беше крал…

Те търсеха голяма  “яма”.

О , синовете на нощта,

не се показват пред  света!..

 

7

Каква е мойта равносметка?!

Аз имам вече внуци пет…

С това аз не си правя четка…

Но погледът ми е напред!

Започнах  и  да остарявам…

Макар че още не признавам…

Готов съм още за дела

по градове и по села,

макар да знам, че е напразно

и няма смисъл във това…

О, ще склоня и аз глава!

Знам, краят идва безотказно!…

И, колкото да си напет,

ще се препънеш в този  плет!

 

След мене  внуци ще останат.

Те вече търсят своя път.

Дано горите да не хванат,

достойни хора да растат!

И място собствено да имат,

да се раздават и да взимат.

Край мен понякога да спрат.

Ще се изпразва мойта плът,

а тяхната пък ще едрее

и силите им ще растат…

Ще тръгнат те с по своя път!

И своя свят ще изживеят!

А сигурен съм, че чрез тях

безсмъртието доживях!..

 

И тъй, със службата приключих…

Във “Винпром” съм акционер.

Земя в Драгойново получих.

И вече съм пенсионер…

На Олимпийски бях в Атланта…

И тичам с  лекарската чанта…

Със щангите бях сключил брак.

Но след това прекъснах пак!

В Драгойново си купих къща,

със внуците летувам там.

Тъй до кога ще е - не знам.

Към корените си се връщам!

Ей този път аз извървях.

Макар и трудно, но успях!

 

След мен какво ли ще останае!?

Ще ме забравят някой ден…

Не чакам чудото  да  стане.

Но пак ще прочетат  и мен!

И ако нещо им хареса,

ще се попитат от къде са.

И с малко повечко късмет,

не ще ме хвърлят като смет!

А пък преровят ли архива

и истински го разберат,

ще вземат нещо в своя път…

Аз знам, че времето убива.

Съдбата слага своя пръст,

ти  не надскачаш своя ръст!

 

Как времето ни разрушава,

безмилостен е този ход.

Делата ни след нас остават,

роденият с труда ни плод!

Живот и смърт е кръговратът…

И той е вечен на земята.

Навярно и  е разделен

на  мъртво-сив и на зелен.

Кога започва, къде свършва?

И Смърт ли е, ти щом умреш?

В задгробието ли ще спреш!?

И всичкото до тук ли свършва!?

Угасва твоята звезда -

и... няма нищо след това!..

 

Абсурда си аз осъзнавам!

Аз знам, че няма такъв филм…

В безсмъртието не оставам!…

Безсмъртен никой не е бил!

И аз самият не ще бъда!

Табу за нас е туй “отвъде”…

Не са се връщали от там!

И няма да се върнат, знам!

Вълнували са се предците.

Но никой, минал преди нас,

не се е върнал и до днес…

Да каже нещо на глупците.

И аз не виждам интерес

задгробното да хваля днес…

 

От нищо  нещо  не остава,

това в живота си разбрах.

О, иде  вечната забрава

и всичко се превъща в прах.

Остават само двама-трима

във паметта ни уязвима…

Понякога един човек

е символът на своя век!

Историята малко  дава!

С туй трябва да се примирим!

Не трябва да хабиме грим…

Така е с преходната слава.

Епохи и цветущи дни

не са оставяли следи...

© Христо Славов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??