Болката е страдание, а страданието е отрова.
Но не е ли сладост, когато болката е пожелана,

а душата за ново опияняващо страдание е готова?

Времето ме прониза и  отново отвори се старата рана.

                                        * * *

Жаден пия от чашата на раздора, а тя все е  пълна,

семето на щастието изгни, сви се и никога не покълна,

там, където мъката блика като от извор непресушим,

там, където мечтите се раждат и  превръщат се на дим.

Мислите ми са лабиринт, в който винаги се губя,

животът е просто искра, която пламва и угасва

във мига мимолетен,  но достатъчен да се влюбя

в самотата - тя не свети, но в тъмнината проблясва.

Самотата ме вика, прегръща като грижовна майка.
Винаги ме приютява под крилото си,  но я мразя,

защото с нея не мога да бъда цял - сякаш съм мозайка,

пръсната на парченца, които ми е трудно да опазя.

                                         * * *

Стон, вик, писък и след това...  мъртва тишина...

Тя ме оглушава, побърква, още ли съм във съня?

Реалното от сънищата неясно се пречупи, отрази.

Погледът ми се размъти, нима това са моите сълзи?

Та аз не плача никога, защото може би е слабост.
А не е ли слабост да избягваш всяка една радост?

Затворих се в себе си, свих се като есенно цвете,

страхуващо се ветровете да не му отнесат цветовете.

Опитът да избягам от себе си е поредният провал.

Нима не е лудост, когато сам потопиш своя спасителен сал?

Молих се и вярвах, че времето ще заличи всички белези,

докато не осъзнах, че не мога вечно да бягам от себе си.