Глупак наричаха ме, просяк и невежа
Защо ми даде, Боже непокорен дух,
в крилете вятър и в душата ми стремежа,
за мене хорските дилеми да не са
и да рисувам с думи Божи чудеса,
отшелник станах, без дори да забележа.
За себе си ни дума ласкава не чух,
Глупак наричаха ме, просяк и невежа.
И всеки изгрев нов посрещах вечно сам,
не ме попита никой колко е боляло,
над листа нощем стих от восъчни сълзи,
да капе. Вън мъглата гъста да пълзи...
Щом съмне, да издигам морното си тяло,
душата, като хляб оброчен да раздам.
Сърцето си да кърпя – пак и отначало.
Обръгнах вече на живот немилостив,
и зная тежък кръст и с лекота се носи,
когато си приел, че туй е твоя път,
а вярата и любовта до теб вървят
и с тях денят ти грее нов и по-красив,
и мъдростта ти ражда думи – среброкоси.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
