Една жена, с глава високо вдигната,

подмина ме случайно онзи ден.

Така спокойна, стилна и усмихната,

запали любопитството във мен.

И не защото беше тъй красива,

а погледът - надменен, горделив,

а нещо се опитваше да скрива

в живота си - безгрижен и щастлив.

Какво ли ме накара да се вгледам

във този поглед - бляскав и горчив,

обърна се - и тя във мен се вгледа,

видях, че няма нищичко против.

Беше хубавица и го знаеше,

изискан стил - парад на суетата,

навярно всеки, който пожелаеше,

безпомощен ù падаше в краката.

А тя помисли, че се припознавам,

или че съм възхитена даже,

сега започвам май да осъзнавам,

че поглед може всичко да ти каже.

Това лице уверено,  красиво,

усмивка хладна и походка тежка, 

разкриваха безспорно и правдиво,

едничка болка - скръбна и човешка.

И само тази болка ми остана

в съзнанието, със грим маскирана,

макар неискана, макар и без покана,

макар потулена и закодирана.

Защото гордо вдигната глава

не винаги е белег на успеха,

а бореща се с болката душа -

сърце кървящо, търсещо утеха.

              *      *      *

Тя няма да се промени, да страда,

сълзите вечно гордо ще преглъща,

ужасно силна е, да бъде разгадана,

в живота вярва - всичко се заплаща!

И щом усетих вятъра в косите си,

опомних се, че още гледа в мен.

Нали и аз преглъщам все сълзите си,

нали и аз съм горда всеки ден...