-Гордост ли?! - Да, Гордост! - А любовта?! - Какво за нея?
И пак обстрелваш небето ми с кървави ножове,
с надежда си отново да коленича.
Но аз не искам, а и вече не мога...
Този път няма да вървя срещу душата ми умираща!
Престани! Щом си празен, защо ме викаш?
Болката ми няма да запълни твойте дълбини.
В грешка си, ако си мислиш, че любов се печели с чужди сълзи.
А и аз вече не плача... Дори и не викам.
Защо ли се уморих, не знам?!
Бях готов вечно да скитам, за теб, за нас... ако не се бе предал.
Сега за какво съм ти? Счупена свещ.
Натежала от восък и легнала.
Сега си далеч... от душата далеч...
Сега не сме истински, а сме клонинги.
И е късно... почти за умиране време дошло е
на тази любов...
-Гордост ли? - попита.
- Гордост! - отговорих...
- Ами любовта? - отвърна в замиращ зов...
-Любов ли? Какакво е това?
Аз от нея все на части догарям.
Остави ми поне гордостта, че
да свети на фитила ми и да изгарям.
Тази любов ме доведе дотук,
до ръба... до отчаянието...
Поне да бях луда, да не чувствам студ,
да лежа в мазето на забравата.
... Но няма любов! Аз не намерих любов.
В лицето твое гордостта посрещнах.
Ти не си друг, ти не си нов... Любов ли?
Защо, ми кажи, питаш за нея?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© ТтТтТтТтТ Всички права запазени
