Ако трябваше теб да си представя,
щях да тръгна някъде нагоре,
по дивите пътеки на Родопите,
по тишината настанила се в вековни дъбове,
... и после, щях до тебе да приседна
когато се загледаш във небето,
и да мълча... сякаш мен ме няма между хората,
във някакво различно измерение,
и там невидимо до теб да легна,
по пръстите ти да прокарам само с устни вятър,
и като дреха да се настаня в сърцето ти прилегнала,
нали разбираш любовта е сякаш няма.
И после щях да се издигна нависоко,
и да се превърна в облак нейде на небето,
а ти в съня си, да се откъснеш ката птица бяла
и бавно, да намериш своята невидима пътека.
Защото боже мога да обичам,
дори не знам как свикваш с тишината,
по прашни улици и толкова съдби пресичащи,
а някъде живота отминава... отминава.
Живота всъщност дето иска малко
онази нишка, дето ни опазва още хора,
в лицето на нещата неизменно черно-бели,
и всичко друго което се създава с нежност.
И аз копнея, моя тъжна обич,
и съм дете и... сгъната от дните,
с очите на жена която все те гледа,
когато някъде в тревите ще заспиваш.

( https://youtu.be/0NTVXaxHBQQ )